lichna-drama.com Форуми lichna-drama.com
Вестник "Лична драма"
 
 Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори   ТърсенеТърсене   ПотребителиПотребители   Потребителски групиПотребителски групи   Регистрирайте сеРегистрирайте се 
 ПрофилПрофил   Влезте, за да видите съобщенията сиВлезте, за да видите съобщенията си   ВходВход 

Непознат излекува страховете ми

 
Създайте нова тема   Напишете отговор    lichna-drama.com Форуми -> ЧЕТИВО ЗА ДЕНЯ
Предишната тема :: Следващата тема  
Автор Съобщение
Administrator
Site Admin


Регистриран на: 29 Юни 2008
Мнения: 150

МнениеПуснато на: Сря Фев 06, 2013 12:38 pm    Заглавие: Непознат излекува страховете ми Отговорете с цитат

Попаднах в болница с тежко заболяване. След месеци лежане започнах да раздвижвам непослушните си крака и когато за първи път излязох в дългия болничен коридор, с намерение да направя с проходилката първите си крачки, подкрепяна от сестрата, всички, които бяха наоколо, ми се зарадваха.
Бях нещо като доайен на отделението, с най-дълъг болничен стаж. Познавах всички сестри и лекари - и те мен, а и по-старите болни, които се движеха свободно, идваха да побъбрим от време на време. Много често ме посещаваше един възрастен човек от мъжката стая отсреща. Присядаше на леглото ми и ми разказваше последните новини. Понякога ми помагаше да се повдигна и винаги ми правеше дребни услуги. Викаха му Стареца. Имаше добри чувства към мене, непрекъснато ми даваше кураж и бодро ми подвикваше: „Хайде бе, стига си лежала, хуквай на разходка".
И ето че дойде времето на първите ми стъпки, но не се получи. С голяма мъка се изправих и ... паднах. Казаха ми, че много бързам, че краката ми още не са свикнали с тежестта на тялото. Умирах от страх, макар че се стараех да не го показвам. Плувнала в пот, изморена и отчаяна, спирах след три-четири крачки, направени със страшни усилия за 10 минути, увисвах на патериците си, подпряна на стената в коридора. През сълзи започвах да шепна, че нищо няма да стане, че краката ми са тънки и слаби, как не го виждат, че никога няма да хвърля патериците, че е по-добре да умра, отколкото да се влача като червей и т. н. Ровех из шкафчето си, взирах се в малкото си огледалце, гледах подпухналото си от кортизона лице и хлътналите очи и непрекъснато ми се привиждаше един познат железничар, на когото при авария някакъв вагон беше откъснал краката... Мушвах си главата във възглавницата и плачех. Уж тайно, но другите жени в стаята разбираха какво става и ме съжаляваха. Цъкаха с уста и за да ме утешат, казваха че съм млада, че бързо ще се приспособя, важното е, че съм жива, пък и има работа за инвалиди... Ала аз не исках така.
Старецът изчакваше търпеливо да спра да се тръшкам, убеждаваше ме, че съм по-добре от вчера, караше се на жените, че говорят глупости, но аз просто не го слушах. Един ден той седна на леглото ми и след като спрях да рева, ми разказа история, която помня и до днес:
Някога, като млад, работил още с трима колеги и както обикновено става, единият от тях дразнел с нещо останалите. Бил голям фукльо - всичко можел, всичко знаел, познавал всички, имал най-доброто... Около него се навъртали все известни личности - снощи бил с еди-кой си, утре щял да бъде с не знам коя си, шиел си ризите по поръчка, на кърпите си монограм слагал - изобщо дразнел ги. Уж не бил клюкар, а пък всичко чувал и виждал. Решили да му смачкат фасона, ей тъй, на шега. Оня се боял единствено от болести, изпитвал панически страх от инфекции, миел си ръцете преди всяко хапване, чистофайник бил до маниащина.
И тримата го „изработили". През ден слагали по една много тънка хартиена лентичка под кожената подложка на шапката му, а тя била модерна, с предизвикателен фасон. Та слагали лентичката така, че да не се вижда и усеща. Като набутали десетина лентички, по предварителна уговорка започнали да го гледат внимателно, станали много учтиви и услужливи. Не му давали да вдига тежко, скачали да му помагат, като тръгне да сваля нещо отвисоко. Не правели обичайните течения в жегата и т. н. Той забелязал особеното внимание и един ден ги попитал какво има. "Ами, - започнали те да се споглеждат и да мънкат с недомлъвки, - няма нищо, но ти добре ли си, изглеждаш малко бледен. Как всъщност се чувстваш? Ако има нещо, ние сме насреща" и т. н. Това продължило няколко дни и веднъж единият изплюл камъчето - абе, нямаш ли чувството, че главата ти расте?
Оня пребледнял и изплакал, че и шапката му е станала тясна. На следващия ден закъснял за работа - ходил на лекар, но той нищо не открил, прегледал му главата и казал, че всичко й е наред. За всеки случай го пратил на разни изследвания...
- Ако тогава бяхме спрели, - каза Старецът - може би нищо нямаше да се случи, но ние бяхме млади, глупави и зли. Чак когато направи остра нервна криза на работа, се сепнахме. И не само се сепнахме, ами и прогледнахме и видяхме, че беше отслабнал, ръцете му трепереха, от наперения му вид нищо не беше останало.
Събрали се тримата, умували, и решили да му кажат истината. Речено - сторено. Той обаче не им повярвал. Решил че просто го успокояват, дълбоко в себе си вярвал, че е обречен. Не могли да докажат, че всичко било глупава шега, защото хартийките били извадени тайно още след първия „открит" разговор. Казал им: „Благодаря ви, много сте мили, че ми давате кураж, но аз съм неизлечимо болен..."
Минало време и тримата по някакъв случай се събрали. Заприказвали се за това кой къде е, какво прави и като стигнали до четвъртия - нямали какво да си кажат - „фукльото" бил в психиатрия.
- Като разбрах, че е психясал, сякаш ме попариха с вряла вода - призна Старецът - ама нищо вече не можеше да се направи.
Оказало се, че и тримата тайничко ходели на посещение в болницата и говорили с лекаря му. И на тримата той казал, че човекът си имал психично заболяване, което се „отключило" с идиотския им майтап.
Могло е да стане и по друг повод, но е могло и да не стане. Щял да изкара живота си като особняк, какъвто си бил, и толкоз.
- Не, - казах аз, - не сте виновни, той предварително се е предал вътрешно на каквато и да е болест. Иначе нямаше да обръща внимание на всяка драскотина и инфекция. Смъртен страх е изпитвал само от болести, нали така каза?
- Е, и ти ли си решила да си инвалид или просто страхът те стиска за гушата? - попита ме Стареца.
Той вървеше крачка след крачка с мене, когато увиснала на двете си патерици, започвах героичния си поход. Сякаш искаше да поеме част от усилията ми. Веднъж подхвърли замислено: „Може пък най-човешкото е да си слаб и да се страхуваш... Да ти призная и мене ме е страх, а сега ме е срам, заради тогава. След толкова години..."
И аз разбрах какво иска да ми каже...


Дима Николчева

Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема   Напишете отговор    lichna-drama.com Форуми -> ЧЕТИВО ЗА ДЕНЯ Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на:  
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Translation by: Boby Dimitrov