lichna-drama.com Форуми lichna-drama.com
Вестник "Лична драма"
 
 Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори   ТърсенеТърсене   ПотребителиПотребители   Потребителски групиПотребителски групи   Регистрирайте сеРегистрирайте се 
 ПрофилПрофил   Влезте, за да видите съобщенията сиВлезте, за да видите съобщенията си   ВходВход 

Нешънъл Джеографик
Иди на страница 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10  Следваща
 
Създайте нова тема   Напишете отговор    lichna-drama.com Форуми -> Хоби
Предишната тема :: Следващата тема  
Автор Съобщение
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24102
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Сря Ное 04, 2009 11:42 pm    Заглавие: Нешънъл Джеографик Отговорете с цитат

Тук в тази тема,любителите на индианци, аборигени,диваци и други племена,можем да дискутираме.Също така и любителите на археологията могат да се включат.За тайни изчезнали цивилизации и животни.Всичко което се вписва в термина-Национална география.
Започвам темата с племена канибали.За тези които имат обичай да изяждат военопленниците.Племе от Нова зеландия-маорите,са известно като едни от най дивите,негостоприемни и варварски народ.
Възможно е при маорите да е било масова практика да изяждат пленените и убитите врагове, а племенните войни в Нова Зеландия са били буквално непрекъснати, а с идването на белите и усвояването на огнестрелното оръжие стават още по-ожесточени.Няма точни източници,кога и дали са спрели варварския обичай.
За кои племена канибали,знаете вие?




_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
nana



Регистриран на: 10 Сеп 2009
Мнения: 2190

МнениеПуснато на: Чет Ное 05, 2009 7:16 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Бразилски учени изучават индианското канибалско племе гойтака, което от ІІ до ХVІІ век е живяло на територията на днешния щат Рио де Жанейро, съобщава БГНЕС, цитирайки РИА “Новости”.
Има малко достоверни научни извори, които разказват за живота на гойтака. Основната информация за тях дават техните съседи индианците тупи, заяви пред бразилския вестник “Глобу” археологът Жани Кордейру, която участва в разкопките. Гойтака и тупи са водили много различен начин на живот. Тупи са били едно от най-цивилизованите племена на Бразилия и са оказали забележимо влияние върху културата на много индиански племена. Те първи са осъществили контакт с португалските колонизатори, които са взели много от техните културни постижения.
С течение на времето много от културните традиции на тези индианци са станали съставна част на общонационалната бразилска култура. В същото време гойтака са били не само ловци и рибари, но и канибали. Те постоянно са враждували със съседите си и не са контактували с португалските и френско колонизатори. На езика гойтака думата “враг” е означавала “този, който трябва да бъде изяден”.
В резултат на археологическите разкопки са разкрити 11 селища на гойтака, благодарение на които учените могат да съдят за техния начин на живот и канибализъм. Погребението на тленните останки на “своите” и “враговете” коренно се различават, заяви археологът. Костите на изядените чужденци са полагани в гроба накуп, а върху тях е поставяне храна, което е свидетелство, че гойтака са се отнасяли с уважение към мъртвите си неприятели.
Бразилските учени отбелязват, че канибализмът е бил разпространен сред много индиански племена в страната. Той е бил чисто ритуална практика, а не начин за разрешаване на продоволствения проблем. Гойтака са смятали, че по-този начин силата на врага преминава в този, който е изял неговото месо. Жани Кордейру заяви, че месото не е било сварявано, защото е трябвало да “запази настроението на тялото”, или както се е казвало тогава “неговата влажност”. Археолозите смятат, че гойтака не са били победени от колонизаторите, а от пренесените отвъд океана грип и холера, срещу които аборигените не са имали имунитет.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24102
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Пет Ное 06, 2009 12:47 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Преди 65 милиона години динозаврите са изчезнали от планетата.Една от теориите за изчезването на динозаврите е, че в Земята се е блъснал огромен метеорит или астероид. Този удар е предизвикал мощни експлозии, силни ветрове и голяма горещина, в резултат на която водата се изпарила и настъпила суша. Месеци наред огромен облак гъст дим и прах е обвивал планетата и закривал слънцето. Първи са измрели растенията, после растителноядните животни, коите се хранели с тях, и накрая месоядните . За малко време се е променил целия климат и са били унищожени почти всички живи организми.
Други учени смятат, че динозаврите са измрели след изригването на вулкан преди 65 мил. години. Това било най-мощното изригване в историята на Земята . Във въздуха се отделили огромни количества въглероден двуокис , киселина и пепел.Киселинният дъжд и липсата на на слънчева светлина унищожили горите и променили климата . Това е втората най-известна теория за изчезването на динозаврите. Според някои учени, ако динозаврите не били изчезнали те са можели да еволюират в човекоподобни видове.В крайна сметка хората притежават някои общи черти с тях
Също като динозаврите те също ходят на два крака и имат очи отпред на главата , които могат да се движат вляво и дясно.

Може ли това да бъде вярно според вас?
_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
nana



Регистриран на: 10 Сеп 2009
Мнения: 2190

МнениеПуснато на: Сря Ное 11, 2009 3:00 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Наскоро четох много интересна теория на някакъв руски учен за произхода на човека. Според него първите хора са били трупоядни, хранели са се предимно с мърша, но не са ловували. Това наложило изправянето им на задни крака - за да носят плячката. Та те не убивали животни, за да не нарушават равновесието и да не се плашат животните от тях. Затова пък нямали проблем да убиват хора и били канибали, т.е. всички произлизаме от канибали. После в племето започнали да отглеждат хора за храна, някои от тях бягали и се заселвали другаде и т.н. Така обяснява факта, че хора има навсякъде по земята, дори в най-непригодните за живот области - те просто са бягали за да не бъдат изядени. После извежда няколко типа човешки характери, според произхода - от канибали, от жертви и смесен тип. Ще проверя как се казва книгата и ще пусна инфо. Теорията е брутална.
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24102
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Чет Ное 12, 2009 4:29 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Известния антрополог Алън Темпълтън дава нови доказателства против смятаната за общоприета теория през последните 20г. Новите генетични данни показват, че древното евразийско човечество не е било изтласкано от сапиенсите, дошли от Африка преди 80-100 хиляди години, а се е смесило с тях. В нашите жили тече кръвта на евразийските архантропи, а възможно и неандерталци


Факти, с които всички са съгласни


Прародината на човечеството е Африка, в това не се съмнява никой. Примерно преди 1.9 милиона годиин нашите предци – ранните архантропи, носители на галечната (олдуейска) култура, за пръв път са излезли от пределите на родния континент, за което свидетелстват неотдавна откритите находки в Грузия. Архантропите широко са се разселили по Южна Азия. Преди 800-600 хиляди години е имало втора евразийска експанзия на излезлите от Африка, този път осъществен от по развитите представители на човешсия род (Homo antecessor и подобни на него представители на възникналата по-лано в Африка ашелска култура). Европейските и западноазиатски популации на тези хора след няколкостотин хиляди години станали неандерталци, а в Африка по това време техните далечни роднини еволюирали в „анатомически съвременен човек” - Homo sapiens. Примерно преди 100 хиляди години, неголяма група сапиенси излязла от Африка и постепенно заселила Азия, Австралия и Европа. Всичко това са достоверни факти. Специалистите спорят за друго: дали са се смесили представителите на „последната вълна” с древното евразийско човечество или напълно са го унищожили?
Митохондриалната Ева и Игрек-Хромозомния Адам в африканския Едем
През последните 20 години решителния превес беше на страната на втората гледна точка. Главния аргумент бяха резултатите от анализа на митохондриалната ДНК (мтДНК) на съвременните хора и в по малка степен на Y- хромозома. На основата на полиморфизма на нуклеотидните последователности на мтДНК беше реконструирано еволюционното дърво на тази част от човечешкия геном, чиито клонки, ако се движим назад във времето, се събират в една точка на пространството и времето – Африка, преди около 100 хиляди години. Така, в научния печат и в медиите се появиха „митохондриалната Ева” (митохондриите се предават по майчина линия), а след нея и „Y-хромозомния Адам” (Y-хромозомата се предава само от баща на син). Те са живели примерно по едно и също време и на едно и също място.
Тези резултати бяха приети от обществото бурно, и както обикновено, никой не разбра истинския им смисъл. Всъщност, както отбелязва Алън Темпълтън, нищо удивително няма нито в Адам, нито в Ева. Които и да вземем два съответни участъка от ДНК, на отделни индивиди, неизбежно някъде в миналото ще се съберат в една точка, т.е. в една молекула ДНК на общ техен предшественик. И тази точка съвсем не е задължително да съвпада с момента на образуване на вида. Освен това, ако сравняваме различни хомологични участъци ДНК, всеки от тях ще дава различна от другите точка на събиране във времето. Приблизителното съвпадение във времето на резултатите по мтЗНК и Y-хромозомата не е нищо повече от случайност, която се обяснява отчасти с факта, че тези две части на генома имат общо свойство: те присъстват във всяка клетка в един единствен екземпляр (за разлика от повечето други участъци от генома, които присъстват в два екземпляра) Съществува още X-хромозома, която заема междинно място: у жените присъства в два екземпляра, а у мъжете в един.
Темпълтън показва, че очакваното време на събиране на еволюционното дърво в една точка, за отделните участъци от ДНК, зависи от това в колко екземпляра присъства дадения участък на клетката. Най-бързо се събират мтДНК и Y-хромозомата (което се наблюдава в действителност – те се събират преди около 150 хиляди години). Това не означава, че именно тогава се е появил H. sapiens, това означава само, че тези два участъка не стават за реконструкцията на по-ранни събития. Участаците, намиращи се в Х-хромозомата се събират в по-далечното минало (около 2 милиона години), всички останали участъци в още по дълбока древност, някои даже преди да се отделят еволюционните линии на човека и шимпанзето.
Историята на мтДНК все още не е историята на човечеството
Как по мтДНК или по друг участък от генома, може да се направи извод за излизането на нашите предци от Африка в точно определено време? Това е възможно в случай, че след разделянето, у някой от преселниците е възникнала мутация на изучаемия участък от ДНК, която после се е размножила. Тогава, съвременния генетик ще види, че честотата на дадената мутация в неафриканското население е примерно 10% , а в Африка изобщо я няма. Времето на възникване на мутацията се определя на основа на други, по-късно възникнали мутации с помощта на метода на „молекулярния часовник”. Ами ако след напускането на Африка в дадения участък на генома не е възникнала никаква мутация? Тогава разбира се нищо няма да излезе – този участък не е съхранил следи от интересуващата ни експанзия.
С две думи, Темпълтън убедително доказва (и с това са съгласни болшинството от биолозите), че по един единствен участък от генома (например мтДНК) не могат да се правят окончателни изводи за еволюцията и историята на разселването на човечеството. За такива изводи е необходим комплексен анализ на много участъци от генома.
Човечеството винаги е било единно
Това именно твърди Темпълтън. В 2002 година той публикува своите резултати, основани на изучаването на 12 участъка ДНК (освен мтДНК и Y-хромозомата в анализа са включени още 10 участъка). Критиците тогава обърнаха внимание на недостатъчния размер на извадката, ниската точност и прочие възможни методологически грешки. Сега Темпълтън доведе броя на изследваните участъци от генома до 25. Резултатите не се измениха, напротив, станаха по-изразени и ясно очертани.
А ето какви са те. Различните участъци от ДНК са запазили следи от различни събития в историята на човечеството. Общата картина удивително съвпада с тази, която реконструира археологията. Три участъка от ДНК са съхранили следи от най-древната вълна на изселване от Африка преди 1.9 милиона години. Това означава, че в нашите жили тече кръв на азиотските архантропи! Седем участъка от ДНК свидетелстват за второто излизане от Африка преди около 650 хиляди години (ашелската експанзия) Представителите на тази вълна също са наши предшественици. Накрая, още пет участъка ДНК (в това число мтДНК и Y-хромозомата) потвърждават третото напускане на Африка преди около 100 хиляди години.
Не само това, данните на Темпълтън показват, че обмена на гени между евразийските и африканските популации на нашите предци практически некога не се е прекращавал, макар и да е бил силно затруднен от големите разстояния. Изглежда, древното човечество не е било съвкупност от изолирани популации (раси, подвидове, видове..) – то е било относително единно в продължение на последните 2 милиона години!
Неандерталския въпрос
МтДНК на неандерталците силно се отличава от нашата, а други участъци от генома засега не са могли успешно да бъдат възстановени. Това, обаче, според Темпълтън изобщо не доказва, че нашите предци не са се кръстосвали с неандерталците и че в съвременните хора няма никакви следи от неандерталска кръв. Могла е да става например еднопосочна хибридизация (жените сапиенси могат да раждат деца от неандерталски мъже) – в този случай мтДНК нищо не може да ни разкаже. Подобни примери, когато гените на един наро се предавари на друг само чрез мъже са известни в по-късната история на човечеството. На основата на данните от генетичните изследвания, Темпълтън пресметнал вероятността те да са станали без наличието на какъвто и да е контакт между древните популации. Вероятността се оказала равна на 10-17 . По-малко от това не може човек да си представи. Изследователя смята, че тази теория не е просто опровергана – тя е унищожена.

Alan R. Templeton. Haplotype Trees and Modern Human Origins // Yearbook of physical anthropology.

_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Без_късмет



Регистриран на: 16 Ное 2009
Мнения: 679

МнениеПуснато на: Чет Ное 26, 2009 3:32 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Комодският варан (Varanus komodoensis) е най-големият гущер в света. Принадлежи към семейство Варани. Достига на дължина до 3 - 4 метра и тегло около 70кг (150 паунда). Разпространен е единствено на пет индонезийски острова , между които Флорес, Комодо и Ринка. Не е изяснено защо точно и само на тези острови е еволюирал този гигантски гущер. Най вероятно на Флорес, ако се съди по намерени вкаменелости. Предполага се, че е потомствен вид на Австралийската Мегалания.

Вараните са опасни ловци. Хранят се главно с диви свине и елени, но нападат и маймуни, кучета, дори биволи и коне. В миналото са се хранели и със слонове-пигмеи, които някога са се срещали на Комодо. Много опасно за жертвата на комодският варан е неговото ухапване. Първоначално се е смятало, че това влечуго е отровно, което не отговаря на истината. Действително ухапването на варана е смъртоносно, но това не се дължи на отрова. Всъщност комодският варан може да се определи като животното с най-мръсна уста: тъй като варанът е месоядно животно, особената стуктура на зъбите му е такава, че между тях често се задържа месо от неговите жертви. Така то загнива в устата на влечугото и ухапването причинява инфекция, която убива плячката. Установено е, че в устата на варана се съдържат извънредно много микроби и поради това инфекцията е много по-силна и бърза. По този начин големият гущер на Комодо може да убива и доста по-едри от него животни. Комодският варан лесно открива плячката си. За целта разчита на дългия си език, който наподобява този на змиите и има същата функция. Чрез него той долавя топлинните вълни на жертвата и лесно я открива. Характерно за тези влечуги е, че имат доста силно зрение, което си остава такова и през нощта.

Известно е, че през 17 век султанът на Сумбава изпращал криминалните престъпници на заточение на остров Комодо. Те съобщавали за присъствието на опасни гигантски гущери, които нападали хората. Нарекли ги дракони по името на митичното същество, което наподобявали. Дотогава никой не вярвал на историите за грамадните гущери. Затова и те били открити доста късно. Едва през 1910 г. холандски моряци съобщават за съществуването на големи влечуги. Две години по-късно, през 1912 г. английският изследовател и директор на зоолгическия музей в Богор, Ява изследвал острова и открил комодските варани.

..от Уикипедия
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24102
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Пон Ное 30, 2009 4:36 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Разтопеното минало на Земята и Марс

Учени от космическия център "Джонсън" и от Калифорнийския университет установиха, че планетите от земната група като Земята и Марс са останали разтопени десетки милиони години след образуването си.

Новите данни показват, че ранната история на планетите в Слънчевата система е сложна, с процеси, които вече не се наблюдават. Доказателства за тях може да са запазени на Марс, но на Земята са заличени.

Затова Марс предлага възможност да бъде установено как точно се е образувала Земята. Слънчевата система се е образувала преди 4 567 000 000 години. Металното ядро на Марс се е образувало няколко милиона години след това. Досегашните изчисления колко дълго повърхността е останала в течно състояние варират от няколко хиляди години до стотици милиона години.

Съществуването на океан от магма на Марс 100 млн. години е изненадващо дълго, изтъква Цин Чжу Ин от Калифорнийския университет. Това означава, че тогава атмосферата на планетата е била достатъчно плътна, за да я изолира и да забави охлаждането.

Тя е била съставена главно от водород, като е изчезнала след сблъсъци с космически тела. Учените мислят че образуването на кората не може да обясни бавното охлаждане на магмения океан, което се наблюдава при големите планети.

Те са измерили изотопи на неодимий в девет марсиански метеорита, наречени шерготити. Те се състоят предимно от пироксен и фелдспар. Смята се, че са се образували много рано в историята на Марс. Учените очаквали, те да са се образували приблизително по едно време, но резултатите показват, че ги делят 80 млн. години.

Най-старият метеорит се е образувал 35 млн. години след появата на Слънчевата система, а най-младият - около 110 млн. години след това. Според учените това означава, че Марс е бил покрит с океан от магма през последния етап от образуването си, който се е втвърдил за около 100 млн. години.
_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24102
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Нед Дек 13, 2009 5:17 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Нешънъл Джеографик - България представи подробности около намерения древен коптски ръкопис, който съдържа единственото оцеляло копие от Евангелието на Юда на специална пресконференция. Shocked Shocked


Съдържанието му обръща наопаки представата за Юда Искариотски, за когото е известно, че е предал Христос срещу 30 сребърника на римските власти, които го разпъват на кръст. Три дни по-късно се случва Чудото на християнството - възкръсването на Спасителя, което слага началото на една от трите най-разпространени религии в света...

Нешънъл Джеографик - България представи подробности около намерения древен коптски ръкопис, който съдържа единственото оцеляло копие от Евангелието на Юда на специална пресконференция.

Пътят на документа от египетската пустиня близо до Ел Миня, където е намерен, до лабораториите, е повече от интригуващ. Намерен от иманяри, той е бил препродаван многократно на различни търговци на антики. От Египет е заминал за Европа, после за САЩ, връща се отново в Европа и попада в ръцете на египтоложка от гръцки произход.

Тя прибира ценния документ в банков сейф, докато намери необходимите средства за реставрирането му, или купувач, който да даде прилична сума за находката.

След 16-годишен престой в сейфа, документът най-сетне попада в ръцете на швейцарския професор Рудолф Касер, в изключително лошо състояние. Евангелието на Юда се състои от 26 страници, написани на 13 листа папирус.

Заради неправилното съхраняване, той е бил раздробен на повече от 1000 части. Професор Касер събира международен екип от специалисти, които консервират, транскрибират и превеждат Евангелието.

Пет вида са анализите, на които документът е подложен, за да се установи неговата автентичност и възраст. Проби от папируса и кожата на подвързията са подложени на радиовъглероден анализ, изследвано е мастилото и почеркът. Всички тези изследвания, заедно с лингвистичния анализ на текста, доказват категорично, че текстът е написан около 380 година от новата ера.

Съдържанието му обръща наопаки представата за Юда Искариотски, за когото е известно, че е предал Христос срещу 30 сребърника на римските власти, които го разпъват на кръст. Три дни по-късно се случва Чудото на християнството - възкръсването на Спасителя, което слага началото на една от трите най-разпространени религии в света.

Според текста обаче, Юда е единственият ученик, който е разбирал в пълнота исусовото послание и когато го предава на властите, е действал по волята на своя учител.

В представите на първите християни съществува първичен избор на доброта извън физическия свят, който те наричат божествено съзнание. Хората носят искрица от божествената сила, но са отдалечени от божественото съзнание чрез материалния свят, който е несвършен.

Основният пасаж в Евангелието се състои в думите на Исус към Юда: „Ще пожертваш моята човешка обвивка“, т.е като помага за неговата смърт, Юда помага на Христос да се освободи от материалното си тяло и да освободи божествената искра в себе си.

Съвсем закономерно, Църквата не дава открито мнението си по документа, който може да обърне наопаки християнската доктрина. Единственото, което Ватикана казва по въпроса с това и другите 50 апокрифни евангелия, е, че само Господ може да реши кое е вярно и кое не.

_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон




Последната промяна е направена от tita757 на Съб Дек 19, 2009 3:00 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
nana



Регистриран на: 10 Сеп 2009
Мнения: 2190

МнениеПуснато на: Нед Дек 13, 2009 5:48 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Цитат:
Единственото, което Ватикана казва по въпроса с това и другите 50 апокрифни евангелия, е, че само Господ може да реши кое е вярно и кое не.

Това много ми хареса! Действително, само Той знае истината. Very Happy
_________________
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24102
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Нед Дек 13, 2009 5:55 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

После Нешънъл Джеографик,твърдят че Исус не е умрял на кръста?! Че е имал договорка с Пилат Понтийски.Йосиф Ариматейски е купил специална гробница за погребението на Исус. Там лично той го е лекувал с животворното алое, което възстановява дори на клетъчно ниво тъканта, както и със смирна.И тогава, когато Исус е бил възстановен напълно, са му били подсигурени условия да тръгне по света и да разпространява учението си - така, както е правил това до преди разпъването му на кръста.

Не ми се вярва на мен това да е истината!
_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон




Последната промяна е направена от tita757 на Съб Дек 19, 2009 2:59 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24102
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Съб Дек 19, 2009 2:59 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Обичаи и традиции по света-Женско обрязване - един варварски обичай Exclamation

Женското обрязване е операция за частично или пълно премахване на клитора и малките срамни устни (Labia minora). Обикновено се извършва в не стерилни помещения от жени (често майката на момичето) с помощта на бръснарско ножче или друг остър инстумент. Операцията се извършва без упойка. След обрязването, краката на момичето (обикновено около 6 годишно) се пристягат за да може раната да се срасне, Оставя се само малка дупка за уриниране. Практически след тази операция, момичето изпитва силни болки при уриниране и по време на менструационния цикъл. Жената не може да изпитва сексуално удоволствие, а раждането става невъзможно.

FGC се практикува предимно в мюсюлманските части на Африка и части от Азия. Тук не говорим за племенен обичай, а за широкоразпространено явление, разпростиращо се навсякъде по света. Всяка година 2 милиона девойки биват подложени на обрязване. В страни като Египет и Мали, процента на обрязаните жени надхвърля 90%. Има данни за обрязване на момичета дори и на територията на ЕС, въпреки строгите наказания, които предвижда европейското законодателство.На картата по-долу е показано разпространението на обичая в Африка.

Видове обрязване

I вид: "модифицирана суна" (суна - традиция (от арабски) ).
. Представлява частично или пълно изрязване на клитора.Това е най-леката форма на обрязване и причинява психически и понякога нервни увреждания върху жената (момичето).

II вид: Изрязване на клитора и малките срамни устни. Последиците са подобни на тези при I тип.

III вид: Пълно изрязване на малките и големите срамни устни (labia minora, labia majora) и понякога клитора
Големите срамни устни се срастват и покриват вагината и уретрата (пикочния канал). Оставя се малка дупка в долната част на раната за изтичане на урината и менструацията. Краката на момичето се пристягат за период от 2 до 6 седмици, при което тя не бива да мърда. При първия полов акт, мъжа трябва да разшири дупката, а при раждане, докторите трябва да направят операция с разрязване на срасналите се големи срамни устни. Голяма част от жените искат отново да бъдат зашити, защото в противен случай, те няма да бъдат искани от мъжете си. Около 10% от обрязаните жени са претърпели този вид FGC

IV вид: Други видове обрязване. Към този тип спадат всички останали методи за манипулиране на женските положи органи - изгаряне на клитора с нагорещени игли, изгаряне, чрез горещи въглени, и други подобни методи, при които е проявено "творчество". Напомням, че всичко се прави без каквато и да е било упойка.

Защо се прави това?

Посочват се множество причини - запазване на невинността на момичето, предпазване от спонтанен аборт и т.н. Основната причина е, че жената спира да изпитва удоволствие от секса (а само болка), което означава, че няма да изневерява на мъжа си и няма да загуби девствеността си преди брака.

Обрязване на европейки?

В Швеция, Англия, Австрия е приет закон, които забранява обрязването на жени. Наказанието е затвор. Преследват се и лекарите, и родителите. Въпреки това има случаи на обрязване. 16 годишна швейцарска гражданска на име Сара била изпратена от майка си за лятната ваканция в Сомалия, където била обрязана от своята баба. Майката била осъдена на 2 години затвор и глоба от 450 000 крони.

Всяка година се обрязват около 2 000 000 жени. Голяма част от тях умират от инфекции.Все пак има лъч надежда - Световната здравна организация е успяла да намали женското обрязване с 12% в Сенегал.

източник-National Geographic
_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24102
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Нед Дек 27, 2009 3:56 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Странните обичаи в брака-

Полигамията е сравнително известен термин, с който много от вас сигурно са запознати. Отнася се до брак между един мъж и няколко жени. Противно на очакванията, жените всъщност били доволни от подобен тип бракове тъй като вдовиците, или тези, които иначе биха останали неомъжени, могат да се задомят. Освен това и задълженията са разделени между всичките жени и така се улеснява домашната работа. Грижите за децата също са споделени между всички съпруги, независимо чие е детето. Полигамията имала и лоши страни, например при народи, които не позволявали на жените да работят и учат и не трябвало да напускат домът си.

Колониалистите не гледали с добро око на полигамията при индианските племена, но въпреки това оправдавали изнасилването на индианките.

През седемнадесети век индианското племе Пуебло е изпратило петиция до испанското правителство, защото войниците непрестанно изнасилвали жените и дъщерите им. Като в числото на изнасилвачите били посочени имената на не малък брой свещеници.

В наши дни в щата Юта съществуват семейства, които практикуват форма на полигамия.

Поддръжничките на полигамията декларирали, че тя им дава по-голяма свобода и равенство.

Съществуват и пробни бракове. Те се практикуват от културите на ескимостите, американските индианци, африканците, арабите и някои тибетски племена. Периодът на “изпробване” е вариращ. При някои култури може да продължи година, преди да се сключи същинския брак. При някои германски общества момичето и момчето трябвало да изкарат една пробна нощ и да видят дaли са съвместими, преди да продължат връзката си.

През десети век при англоскасонците имало декрет според който пробният брак продължавал седем години.

При перуанците подобни бракове били одобрявани и девствеността на девойката не била от особена важност, даже напротив. Сексуално неопитните момичета били обвинявани, че не са научили достатъчно за секса.

При северноамериканските индианци, когато се отправяли на дълъг път, имали обичая да се женят временно за жени, които да ги придружават. Задълженията на тези жени били да готвят и да изпълняват сексуалните желания на временните си съпрузи.

Сестрiнството е било правото на съпруга да вземе за жени една или всички сестри на съпругата си. Такъв тип брак бил широкоразпространен сред примитивните племена, а даже и доскоро в Австралия и Африка. Най-голямата сестра се омъжвала първа. Интересно е,че противно на очакванията от модерна гледна точка, това не се правело с цел съпруга да има повече сексуални контакти, защото това не било нужно, тези племена имали съвсем свободни сексуални отношения.

Брачните церемонии, с които сме свикнали днес са се появили едва през шестнадесети век, или дори по-точно през десети век се е въвела практиката свещеникът да освидетелства брака, а през шестнадесети църквата наложила брака без свещеник като незаконен.

В някои култури булката трябвало да бъде обезчестена от някой друг преди първата брачна нощ със съпруга си, а при някои дори се изисквало всички присъстващи на брачната церемония да се включат в дефлорирането на булката.

Сватбените пръстени били всъщност символ на закупуването на булката, а поставянето им на безименния пръст се свързва с първата извършена дисекция на човешкото тяло, според която именно от безименния пръст към сърцето тръгвала една вена наречена “вена аморис”.

Другите ни познати части от ритуала, като пренасянето през прага, подхвърлянето на разни неща по младоженците, всъщност са останали от някогашния булченски плен.

_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24102
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Нед Яну 03, 2010 4:20 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Когато засаждали нивите си, индианците от Гуаякил, Еквадор, принасяли в жертва човешка кръв и човешки сърца. Някога, по жътва, жителите на Канар (сега Кеника), Еквадор, принасяли ежегодно по сто деца в жертва. Царете на Кото, перуанските инка, а дълго време след това и испанците не били в състояние да сложат край на кървавия ритуал. На един мексикански жътвен празник, когато предлагали на слънцето плодовете на сезона, слагали престъпник между две огромни, закрепени една срещу друга канари, а после ги пускали да паднат и да го смажат. Заравяли останките му, а след това следвала гощавка и танци. Жертвоприношението било известно като „срещата на канарите“. Mексиканците принасяли човешки същества в жертва при различни етапи на развитие на царевицата, като възрастта на жертвите съответствувала на възрастта на растението. При засяването в жертва принасяли новородени бебета, по-големи деца, когато растението пониква, и т.н., докато узрее съвсем и тогава принасяли в жертва старци. Несъмнено съответствието между възрастта на жертвите и състоянието на растението трябвало да подсили ефекта на жертвоприношението.

Всяка пролет, когато засаждали нивите си, поуните принасяли в жертва човек. Според поверието тези жертви изисквала от тях Зорницата, или някаква птица, изпратена им като посланик от нея.

Птицата била препарирана и запазена като могъщ талисман. Поуните били убедени, че ако пропуснат да направят такова жертвоприношение, ще последва пълен провал на реколтата на царевица, боб и тикви. Жертвата била пленник и полът не бил от значение. Обличали го в най-пищни и скъпи одежди, угоявали го с най-хубавата храна и се пазели да не разбере какво го очаква. Когато бил достатъчно угоен, го връзвали на кръст пред тълпата, играели наоколо тържествен танц, сетне му разцепвали главата с томахавка и изстрелвали в него стрели. Според един търговец след това индианците режели парчета месо и мажели с тях мотиките си, но друг присъствувал на церемонията търговец твърди, че това не било вярно. Веднага след жертвоприношението хората се залавяли да засаждат нивите си. Запазено е конкретно описание на жертвоприношението на едно сиуско момиче, извършено от поуните през април 1837 или 1838 г. Момичето било четиринадесет-петнадесетгодишно и се отнасяли с него добре шест месеца. Два дни преди жертвоприношението го развеждали от вигвам на вигвам и го придружавал целият съвет от вождове и бойци. На всяко място му връчвали къса пръчка и малко боя, които то подавало на боеца до себе си. Така влизало от вигвам във вигвам и навсякъде получавало все съшия подарък. На 22 април извели момичето да го принесат в жертва. Придружавали го бойците и всеки от тях носел по две пръчки, връчени му от него. Тялото му било боядисано наполовина червено, наполозина черно, прикрепили жертвата на нещо като бесило и известно време я пекли на бавен огън преди да я убият със стрели. След това главният участник в жертвоприношението изтръгнал сърцето й и жадно го заръфал. Докато тялото било все още топло, изрязали месото от костите на малки парченца, сложили ги в мънички кошнички и ги отнесли на съседната царевична нива. Там върховният вожд взел парче месо от една кошничка и изцедил от него капчица кръв върху новозасетите царевични зърна. Примерът му бил последван от останалите, докато всички семена били напръскани с кръв, а после ги покрили с почва. Според друго описание смилали тялото на жертвата на кайма и я натривали или пръскали не само по царевицата, но и по картофите, боба и другите семена, за да ги наторят. Разчитали, че това жертвоприношение ще им донесе богата реколта.

Някаква западноафриканска царица принасяла всеки март в жертва по един мъж и една жена. Умъртвявали ги с лопати и мотики, а телата им заравяли сред новоизораната нива. В Лагос (Гвинея) имало обичай всяка година скоро след пролетното равноденствие да набучат на кол младо момиче, за да им донесе добра реколта. Принасяли в жертва още овце и кози и ги окачвали наред с ямс, царевични кочани и банани на колове до него. Жертвите били отглеждани в сараите на царя и съзнанието им било така повлияно от служителите на фетиша, че те посрещали с усмивка съдбата си. Подобно жертвоприношение се извършвало всяка година в Бенин (Гвинея). Маримо, племе от народността бечуани, принасят човешко същество в жертва на посевите. Избират обикновено нисък пълен мъж. Сграбчват го или го напиват, отвеждат го на полето и там го умъртвяват сред пшеницата, за да послужи като „семе“. След като кръвта му се съсири на слънцето, те я изгарят заедно с гръдната кост, месото около нея и мозъка и после разпръсват пепелта върху почвата, за да я оплодят. Останалото месо изяждат.

Преди да се засее оризът, племето багобо на Миндао, един от Филипинските острови, принася човешка жертва. Това е роб, когото насичат на парчета в гората. Туземците от Бон ток, във вътрешността на о. Лусон, друг Филипински остров, са страстни ловци на глави. Основните ловни сезони са когато засяват и жънат ориза. За да се получи добра реколта, всяко стопанство трябва да се сдобие поне с една глава при засаждането и една при жътвата. Ловците на глави излизат на двойки и тройки и притаени чакат жертвата, била тя мъж или жена, отсичат й главата, ръцете и краката и бързо ги отнасят в селото, където били посрещани с голяма радост. Овесвалн главите на клоните на две или три изсъхнали дървета, оставени на открито място край селото и заобиколени от големи камъни, на които се сяда. Хората танцуват наоколо, пируват и се нападат. Когато плътта изгние и падне от костите, онзи, който е отрязал главата, отнася черепа в къщи и го пази като реликва, а другарите му постъпват по същия начин с ръцете и краката. Подобни са обичаите на апайо, друго племе от вътрешността на о. Лусон.

Лхота нага, едно от многото диви племена, населяващи дълбоките, назъбени, лабиринтоподобни клисури, които се вият нагоре в планините над богатата планина на Брахмапутра, имали обичай да отсичат главите, ръцете и краката на срещнатите хора, а сетне да набучват отсечените крайници в нивите, за да си осигурят богата реколта. Не изпитвали никакви лоши чувства към хората, с които постъпвали така безцеремонно. Веднъж одрали живо едно момче, нарязали го на парчета и разпределили месото му между всички селяни, а те го сложили в хамбарите си, за да отклонят лошия късмет и да си осигурят богата реколта. Индийските гонди, които принадлежат към дравидската група народности, отвличали брахмански момчета и ги отглеждали, за да ги пренесат в жертва при различни случаи. По сеитба и жътва, след тържествената церемония умъртвявали по едно момче, като го убождали с отровна стрела. След това пръскали кръвта му по разораната нива или зрялото жито, а месото му изяждали. Ораоните (или Ураоните) от Чота Нагпуря се прекланят пред богиня на име Анна Куарп, коята давала добра реколта и можела да направи човека богат, но за това било необходимо да й принасят човешки жертви. Говори се, че независимо от бдителността на британските власти те продължавали тайно да правят такива жертвоприношения. Жертвите били бедни и безпризорни деца и бездомници, чието изчезване нямало да привлече вниманието. През април и май те тръгвали да обикалят като пристави. По това време хората не пътували сами из страната, а родителите не пускали децата си да излизат в джунглата или да пасат добитъка. Когато ораонът намери жертва, прерязва й гърлото и отнася със себе си горната фаланга на безименния пръст и носа. Богинята се настанява в къщата на всеки човек, който й е принесъл жертва, и от този момент неговите ниви дават двойна реколта. Тук богинята приема образа на малка кукла. Когато стопанинът докара в къщи неовършан ориз, взема богинята и я търкаля по купа, та той да стане двойно по-голям. Но скоро тя става отново неспокойна и могат да я успокоят единствено нови човешки жертви.

Най-добре описаните случаи на системни човешки жертвоприношения, предназначени да осигурят добра реколта ни дават кондите (или кандите), друга дравидска народност в Бенгалия. Онова, което знаем за тях, дължим на британски офицери, натоварени към средата на XIX век да потушат въстанието им. Жертвите били принасяни на богинята на земята Тари Пену (или Бера Пену), убедени, че тя ще им осигури богата реколта и ще ги пази от всякакви болести и нещастия. Това се смятало особено необходимо при отглеждането на куркума и кондите твърдели, че тя не би могла да добие жълточервен цвят, ако не се пролее кръв. Богинята приемала жертвата, наричана мериа, само ако е закупена или пък се е родила жертва — т.е. ако е дете на принесен в жертва баща или е обречена от баща си или настойника си. Изпадналите в притеснение конди често продавали децата си за жертви, „смятайки, че така осигуряват блаженството на техните души, убедени, че смъртта им за благото на хората е възможно най-почтената“. Веднъж видели човек от племето пануа да обсипва с клетви конд и най-сетне да плюе в лицето му, защото кондът продал собственото си дете за жертва, а човекът от племето пануа искал да се ожени за момичето. Група конди видели това и веднага се притекли да успокоят човека, който продал собственото си дете с думите: „Детето ти умря, за да може целият свят да живее и сама богинята на земята ще изтрие плюнките от лицето ти.“ Случвало се да държат жертвите с години, преди да ги предадат на богинята. Смятани за обречени на боговете същества, с тях се отнасяли с голяма обич, примесена с преклонение и където и да отидели били добре дошли. Достигналият зрелост мериа обикновено получавал за жена девойка мерна, а заедно с нея и парче земя и земеделски инвентар. Тяхното поколение също били жертви. Човешките жертви били принасяни на богинята на земята по племена, части от племена или села както на периодични празници, така и при извънредни случаи. Периодичните жертвоприношения се устройвали обикновено от племената и от техните подразделения, така че всеки глава на семейство да получи поне веднъж в годината късче месо от жертвата, обикновено когато засаждал или засявал основната си култура.

Жертвоприношенията се извършвали по следния начин: десет-дванадесет дни преди церемонията освещавали жертвата, като й отрязвали косата, която дотогава била неостригана. На церемонията се събирали тълпи от мъже и жени и никой не бил изключен, защото се знаело, че тя се принася за цялото човечество. Няколко дена преди това царяло диво веселие и груб разврат. На деня преди жертвоприношението извеждали с тържествено шествие, музика и танци облечената в нови дрехи жертва до горичката мериа — група високи дървета, пощадени от брадвата, близо до селото. Там я връзвали на кол, поставен понякога между два санкисарови храста. След това я помазвали с растително масло, топено масло и куркума, украсявали я с цветя и през целия ден й оказвали „преклонение, което трудно се отличава от обожание“. Започвала голямата борба и за най-малката частица, свързана с нея: засъхналата куркумена каша, с която била намазана, капчица от слюнката й, защото кондите, особено жените, ги смятали за реликви с огромна власт. Множеството танцувало около кола и обръщайки се към земята, хората нареждали: „О, боже, на теб принасяме тази жертва, дай ни добра реколта, сезони и здраве“, а после, обръщайки се към жертвата, казвали: „Купихме те с пари, не сме те хванали насила, сега те принасяме в жертва според обичая и не правим грях“.

На следната сутрин подновявали оргиите, а те и без това почти не преставали през цялата нощ и така до обед, когато спирали и сборището пристъпвало към жертвоприношението. Отново помазвали жертвата с растително масло и всички докосвали помазаната част и размазвали мазнината по челата си. По някои места правели шествие и развеждали жертвата от къща на къща из селото и едни скубели коси от главата й, а други молели за малко слюнка, с която се мажели по главите. Тъй като не бивало да е вързана, нито да проявява признаци на съпротива, чупели костите й на ръцете, а ако е необходимо, и на краката, но често тази предпазна мярка не се налагала, защото я упоявали с опиум. На различните места бил различен начинът, по който я умъртвявали. Най-разпространени били задушаването и премазването до смърт. Разцепвали по средата, по протежение на метър-два клон от зелено дърво, пъхали в цепнатината врата (а на някои места и гръдния кош) на жертвата и жрецът и помощниците му се стараели с все сила да доближат двете разцепени части. После жрецът наранявал жертвата леко с брадвата си, при което тълпата се втурвала към нещастника н всеки кълцал месо от тялото му, но оставяли главата и червата недокоснати. Случвало се жив да го нарежат. В Чина Кипеди го влачели по полето, заобиколен от тълпата, която режела парчета месо, докато умре, но не пипала главата и червата. Друг много разпространен в същата област метод на жертвоприношение бил жертвата да се върже за хобота на дървен слон и докато той се въртял около дебел кол, тълпата режела месо от все още живата жертва. Когато установил майор Кембъл, някои села разполагали с по четиридесет от тези дървени слонове, използувани при жертвоприношения. Имало места, където умъртвявали жертвата бавно на огън. Изграждали дървен подиум, наклонен от двете страни като покрив, слагали там жертвата, с намотани около крайниците въжета, за да й попречат да се бори. След това запалвали огньове и поднасяли разпалени главни, за да я накарат да се търкаля нагоре-надолу по наклоните колкото се може по-дълго, защото колкото повече сълзи пролеела, толкова по-обилни щели да бъдат дъждовете. На следния ден нарязвали тялото на късчета.

От всяко село присъствувал определен човек, който веднага си тръгвал с отрязано парче месо. Понякога, за да ускорят пренасянето, устройвали щафета от мъже, които постигали средна пощенска скорост — осемдесет до сто километра на ден. До идването на месото чакащите в селото се подлагали на строг пост. Делегатът го донасял до мястото, където били събрани всички жители, и там го предавали на жреца и на родовите глави. Жрецът разделял парчето на две. Едната част принасял в жертва на богинята на земята — заравял я в дупка, като правел това гърбом и без да гледа. После всеки мъж прибавял по мъничко пръст в дупката, а жрецът поливал мястото с вода от кратуна. Другата част разделяли на толкова дяла, колкото родови глави присъствували на церемонията. Всеки завивал своето месо в листа и го заравял на най-добрата си нива, като го влагал в почвата заднешком, без да гледа. На някои места всеки отнасял своя дял месо до потока, който напоявал нивите му, и там го окачвал на върлина. Три дни след това в къщи не метели, а в един район пазели строго мълчание, не палели огън, не сечали дърва и не приемали чужди хора. През нощта след жертвоприношението останките от жертвата (главата, червата и костите) се пазели от засилени постове, а на другата сутрин се изгаряли на погребална клада, заедно с бяла овца. Пепелта разпръсвали по нивите, правели от нея каша, която намазвали по къщите и хамбарите или я ръсели по новопоникналите посеви, за да ги пази тя от вредители. Случвало се обаче да заравят главата и костите, не да ги изгарят. След като човешките жертви били забранени, по някои места ги заменили с животни, например кози, както е в столицата Чина Кипеди. Други принасят в жертва бивол. Връзват го за кол в свещената горичка, танцуват буйно около него, като размахват ножове, а после се нахвърлят върху животното и за няколко минути го накълцват на парчета и парченца, като се борят помежду си за всяка частица месо. Щом някой докопа късче, се понася с пълна скорост да го зарови според древния обичай на нивите си, преди да е залязло слънцето. Тъй като понякога трябва да изминат голямо разстояние, тичат много бързо. Всички жени замерват отдалечаващите се фигури на мъжете с буци пръст и някои от тях се целят доста добре. Така свещената горичка, доскоро сцена на буйна дейност, утихва и опустява с изключение на няколко души, които остават да пазят останките от бивола — главата, костите и червата му, които изгарят тържествено в основата на стълба.

Нашите източници представят мериа на кондите като жертви, принесени да омилостивят богинята на земята. Но ако се съди по това, как постъпват с жертвите преди и след смъртта им, обичаят не може да се обясни просто като умилостивително жертвоприношение. Част от месото наистина предлагат на богинята на земята, но другата заравят в нивите си, а пепелта и останалите части на тялото отнасят на полето, размазват я по житниците или я разпръсват сред поникналите посеви. Последните обичаи показват, че на тялото на мериа се е приписвала пряка или присъща власт да накара посевите да растат, независимо от непрекия резултат, който може да има като жертвоприношение, предназначено да осигури благоразположението на божеството. С други думи, на месото или пепелта на жертвата приписвали магическа или физическа власт да оплодят земята. Същата сила на власт приписвали на кръвта и сълзите на мериа — кръвта му правела тумерика червен, а сълзите предизвиквали дъжд; защото едва ли можем да се съмняваме, че поне първоначално са смятали, че сълзите карат дъжда да завали, а не само го предвещават. Освен това обичаят да се полива вода върху заровеното месо от мериа е несъмнено заклинание за дъжд. И най-сетне магическата власт, присъща на мериа, се проявява във върховното свойство, присъщо на всичко, което произхожда от него — косите или слюнката му. Тази приписвана на мериа власт показва, че е бил нещо повече от обикновен човек, принесен в жертва, за да умилостиви божеството. И дълбокото преклонение пред него навежда на същото заключение. Майор Кембъл казва, че на мериа гледали като на „нещо повече от смъртен“, а майор Макферсън добавя: „Оказват му преклонение, което трудно може да се отличи от обожание.“ С две думи, по всичко личи, че на мериа са гледали като на божество. Като такова той първоначално може би е представлявал богинята на земята или пък богинята на растителността, макар в по-късни времена да са започнали да гледат на него по-скоро като на жертва, принесена на богинята, отколкото като на вселил се в човешкото тяло бог. Този възглед за мериа, по-скоро жертва, отколкото божество, може да е несъразмерно подчертан от европейските автори, описали религията на кондите. Привикнали към възникналата по-късно идея за жертви, принасяни на бога, за да осигурят благоразположението му, европейските наблюдатели са били склонни да тълкуват всички свързани с умъртвяване религиозни обичаи в този смисъл и да предполагат, че винаги, когато има такова умъртвяване, трябва по необходимост да има божество, за което, както смятат хората, кръвопролитието е приемливо. По този начин, повлияни от предварително залегналата идея, те могат неволно да изопачат и да оцветят своите описания на дивашките ритуали.

Същият обичай да се умъртвява представителят на някое божество, който е оставил ясни следи в жертвоприношенията на кондите, можем да установим вероятно и у други, описани по-горе, човешки жертвоприношения. Пепелта на заклания маримо например разпръсват по нивите, кръвта на брахманското момче разливат по посевите и нивата, месото на заклания нага се прибира в хамбара, а кръвта на сиуското момиче оставят да капе върху семето. От друга страна, отъжествяването на жертвата с растението или с други думи, възгледът, че тя е въплъщение на духа на растението, проличава в грижата да се осигури физическо съответствие между нея и естествения обект, който въплъщава или представя. Така мексиканците колели млади жертви за младата царевица и стари за зрялата, а при жертвоприношението на ниския пълен маримо в качеството му на „семе“, ниският ръст съответствува на ръста на младите посеви, а пълнотата му — на състоянието, което хората желаят да постигнат посевите, защото по всяка вероятност и поуните са угоявали жертвите си със същата цел. Освен това отъждествяването на жертвата със зърното проличава в африканския обичай да я умъртвяват с лопати и мотики и в мексиканския — да я смазват също като зърното между два камъка.

Внимание заслужава още един момент от тези дивашки обичаи. Вождът на поуните налапвал сърцето на сиуското момиче, а маримо и кондите изяждали месото на жертвата. Ако, както предполагаме, жертвата е смятана за божество, то следва, че като ядат месото й, неговите почитатели смятат, че приемат в себе си тялото на своя бог.

източник-Нешънъл Джеографик
_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24102
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Сря Яну 20, 2010 1:28 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Сватосването-един много познат ритуал.Да погледнем чуждите народи,как провеждат този ритуал.

Няма народ, при който да не съществуват обичаи в сватосването. В повечето случаи инициативата за брака идва от младежа. Случва се обаче и девойката да си избира мъж. Такива традиции има не само сред слаборазвитите племена, но и в цивилизованите страни. В Дания например момичето може да предложи на момчето ръката и сърцето си. Но веднъж на четири години - на 29 февруари. Предложенията не винаги се приемат. Според обичая като компенсация невестата неудачница трябва да получи 10 нови чифта ръкавици.

Доста дълго продължавало ухажването при американските индианци. Бъдещият жених трябвало да се сдобие с бойна слава, да донесе трофеи и много коне от съседните племена. През това време момичето се обучавало за домакинската работа. Когато младежът постигнел успехи, той отивал при брата на избраницата си и искал от него ръката й. Сядал пред вратата на невестата и търпеливо чакал. Можел да стои така с часове. През това време родителите на девойката се опитвали всячески да го изгонят, като го оскърбявали и ругаели. А когато предложението му се приемало, започвал търг за булката. В едно от племената в Етиопия пък бракът се считал за узаконен, след като юношата хванел момичето за шията и потопял главата му във вода.

На остров Илаху в Индийския океан живее малобройното племе окабиту. Там младият човек се сватосва за любимата си като носи богати дарове. На прага го посреща майката на невестата. Само тя решава дали да допусне момъка в дома си за преговори. При положително решение по въпроса за брака бъдещата тъща леко удря жениха по лявото рамо. Младежът пък трябва да бяга, "спасявайки се от гнева". Преследват го любимата му жена и цялото й семейство. Ако юношата успее да избяга, всичко е наред. Ако не, боят му е вързан в кърпа, следва и отказ за женитбата.

В някои турски села и до днес съществува традиция множество празни бутилки да се поставят пред къщата на момата за женене. Кандидатът трябва да стреля по шишетата. Ако улучи, дават му невестата, ако ли не - получава отказ.

На английските моми през Средновековието пък била нужна сила, за да могат да се омъжат. В църквите бил поставян тежък сандък, който жената трябвало да вдигне с една ръка. Ако не можела да се справи, смятали я за прекалено слаба, за да се занимава с домакинството. В такъв случай женихът можел да се откаже от булката.

Не по-лека била съдбата на мъжете от Хебридските острови. Там съществувал трогателен, но доста опасен обичай. Преди встъпването в брак момъкът трябвало да постои на един крак на "стената на възлюбените", разположена на височина 250 метра над скалистите брегове на Атлантическия океан. Едно погрешно движение и юношата плащал с живота си. Положителната страна на изпитанието била, че разводи почти нямало. Малко се решавали да преживеят ужаса втори път.

Достойни за съжаление били и момичетата от индийската каста Кавада Канби. Според обичая те имали право да се омъжват в един-единствен ден. Той обаче настъпвал веднъж на 12 години. Девойките измислили хитър начин, за да се справят с жестокия закон. Те встъпвали във формален брак с... букет цветя. След като китките увяхвали, младата жена оставала вдовица. Тогава можела да се омъжи, когато пожелае.

В Непал пък обвързвали момичетата на 8-12-годишна възраст с дърво, за да ги спасят от ужасен обичай. Когато съпругът умирал, вдовицата му била убивана на гроба му. Заради дървото обаче можела да бъде пощадена, понеже и след смъртта на мъжа то продължавало да расте и да дава живот.

При планинските племена на остров Нова Гвинея съществува интересна традиция. Неомъжените момичета са държани в строга изолация. Те могат да видят юношите само по време на празника на мъжеството. Тогава 10-годишните момчета стават мъже - през носа им провират бамбукови пръчки. Когато младежът се жени, той трябва да даде сестра си за съпруга на бъдещия си зет. Ако не може да направи това, трябва да плати голям откуп за невестата.

В югозападната част на Китай живее народът чжуан. Обичаят изисква женихът да изпрати на избраницата си кичур от косата си. В отговор тя трябва да му върне домашни чехли. Ако в тях има банани, значи, че е съгласна да се омъжи. Ако като ответен подарък е сложила листа от зелен лук, отказът е категоричен.

В дореволюционен Виетнам бедняците практически не можели да се оженят. По местните закони даже при пълното съгласие на семейството младоженците трябвало да чакат три години. За този период юношата от народността мионг трябвало да се впусне в ред формалности. На всеки от петте национални празника носел дарове за семейството на любимата си. Така например за Лунната Нова година било нужно да приготви 40 кг. свинско месо, 50 - ориз, пет бутилки вино, 50 баници, килограм захар, два пакета чай. И така три години. Ако нарушал обичая, слугите на местния феодал го арестували и го превръщали в роб.

В Холандия семейство създават тези, които са навършили 30 години - справили са се с учението, имат работа и натрупан жизнен опит. Сватбата е задължително в събота. Булката трябва да бъде в традиционната бяла рокля с кринолин и шлейф, а косите й да са украсени с живи и изкуствени цветя.

На всяка сватба на младите се пожелава щастие и дълъг семеен живот. В някои страни обаче има особени ритуали по този повод. В Швейцария младоженците трябва да бъдат поздравени от случаен човек. Само тогава ги чака щастие. Има и друг обичай. Той се изпълнява от гостите, поканени на тържеството. 12 мъже танцуват през цялата нощ. Шестимата качват на раменете си партньорите си. Двата "етажа", хванати за ръце, се впускат в ритъма. Съществува поверие, че всеки час от този танц обезпечава десет щастливи години от живота на младото семейство.

Своята лепта в съвременните ритуали внесоха и служителите на малка църква в американския град Чикаго. Те поставиха венчален робот. Той гравира на пръстени имената на бъдещите съпрузи. Според свещениците на църквата това осигурява щастлив живот на младоженците.

В страната на инките, съществувала през XI-XIII век на територията на Перу, браковете били задължителни. И най-закоравелите ергени не можели да избегнат тази участ. Когато мъжът навършвал 25, а момичето 20, ги заставяли да се женят.

На всеки 60 години идва Годината на огнения кон. Според поверие появилите се през нея на бял свят момичета убиват съпрузите си или изобщо не могат да се омъжат. В резултат на това през 1966 г. раждаемостта в Япония рязко спаднала.

В Колумбия през 60-те бил приет интересен закон. Всички желаещи да встъпят в брак трябвало да завършат тримесечен курс. Там им преподавали психология и семейно право. След приключването на курса бъдещите младоженци държали изпит. Получавали диплома, която прилагали към заявлението за встъпване в брак.

_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
pastarvichka



Регистриран на: 08 Яну 2010
Мнения: 162

МнениеПуснато на: Сря Яну 20, 2010 1:49 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Намерих информация и за Българската свадба:
Български същински сватбени обичаи и обреди

Прибулването на невестата заема централно място в подготовката й. В по-далечното минало за същата цел са използвали червения пояс на мъжа, а по-късно тъкана червена материя, която плътно прикривала лицето на момичето, така че то ставало невидимо за околните. Булото е най-същественият външен отличителен белег, с поставянето на който годеницата става невеста. Коренът на думата заляга и в основата на самото название булка. Едва през XX век булото става бяло. Под него невестата е носела фесче – шапчица, която се закрепва за косата. Някъде, след прибулването и прощаването невестата започва да пази обредно мълчание – да говее. Обуването на невестата се извършва почти изключително от девера (рядко от самия зет) с обувки (папуци, чехли), донесени от момкови. Деверът взема дясната обувка, поставя монета в нея и я обува.

Непосредствено след приготвянето на невестата се извършва и аналогичен на моминото прибулване обред с младоженеца, известен като предаване ручник. Невестата предава кърпа или ручник на младоженеца.

Докато продължава прибулването, обуването, захранването на младоженците, се предава сватбеното дръвце (кумовото дръвце) на кума от момите, които са го правили. След като получи дръвцето, кумът по-нататък има грижата да го пази и отнесе в дома на младоженеца, където се поставя пред него на трапезата. Освен сватбеното дръвце се предава и сватбения петел. За целта у момата предварително се приготвя червен петел, на който поставят кърпа за чул, венец, наниз червени чушки, торбичка за зърно. Петелът се предава на “заложника”. Заложникът (петелджия, петлар) е обикновено роднина на младоженеца и предаването на петела става при сходна ситуация на тази на сватбеното дръвце – пазарене и откуп.

При извеждането на невестата от дома й се пее прощална песен. На тръгване ръсят младоженците и сватовете с жито. Деверът гръмва с пушка и това е знак, че сватбата тръгва.

Широко застъпена по българските земи е практиката по пътя за църквата сватбата да премине през вода. Ако по пътя няма река, сватовете спират на кладенец или чешма. Водата е символ на границата, определяща преминаването на невестата от свое в чуждо пространство.

При влизането в църквата двамата млади трябва на прекрачат прага “с десните ноги на един път”, за да са заедно цял живот. Според църковните правила активна, действаща фигура във венчаването е свещеникът. Той разменя венчилата, пръстените, той захранва младоженците. Известни са обаче много случаи, когато част от неговите функции се изземват от кума и кумицата.

Прието е на излизане от църквата кумата да ръси сватбата с жито, дребни монети, сухи плодове и понякога бонбони, за да са плодовити младоженците. Някъде, ако свещеникът позволява, а другаде по традиция, тя ръси младоженците, докато те обикалят масата пред олтара. Тази обиколка наричат “попско хоро”.

Когато в селището няма черква, венчавката се извършва в моминия дом.

В дома на младоженеца свекървата посреща с мед и масло или хляб и сол. За невестата се пее като за снаха-отменница. Тя трябва да бръкне в огнището, за да се приобщи към новия дом.

Когато въведат младоженците, започва разтоварването на чеиза. Той се подрежда на двора, за да могат всички да го разгледат. Сватбената трапеза, освен че се характеризира с ядене, пиене, музика, хора, песни, или накратко като веселба, се съпровожда и от важни обреди: поставяне на кумовото дръвце; гостите идват с приноси. Докато гостите ядат и пият, младоженците стоят прави в знак на почит и уважение към присъстващите. Те “говеят” до края на сватбата. На трапезата става даруването на сватовете, разграбването и унищожаването на кумовото дърво.

Празненството продължава и през първата брачна нощ, като се извършват множество ритуали за предпазване на младите от магии. Ако резултатът от свождането е положителен, т.е. ако невестата се окаже девствена (честна, добра, арна, хубава, чиста и пр.), най-често за това се оповестява с пушечен гръм. За девствеността на младоженката се съди по белега (нишана) на нейната риза. От този момент нататък веселбата взема небивали размери. Започва пъстро (шарено) хоро и се пие “блага ракия” (сладка, червена).
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема   Напишете отговор    lichna-drama.com Форуми -> Хоби Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10  Следваща
Страница 1 от 10

 
Идете на:  
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Translation by: Boby Dimitrov