lichna-drama.com Форуми lichna-drama.com
Вестник "Лична драма"
 
 Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори   ТърсенеТърсене   ПотребителиПотребители   Потребителски групиПотребителски групи   Регистрирайте сеРегистрирайте се 
 ПрофилПрофил   Влезте, за да видите съобщенията сиВлезте, за да видите съобщенията си   ВходВход 

Нека съхраним българското :)

 
Създайте нова тема   Напишете отговор    lichna-drama.com Форуми -> Хоби
Предишната тема :: Следващата тема  
Автор Съобщение
Milenichka



Регистриран на: 26 Авг 2008
Мнения: 681

МнениеПуснато на: Пет Юли 24, 2009 8:18 am    Заглавие: Нека съхраним българското :) Отговорете с цитат

Нека в тази тема пускаме по една снимка(може да добавите и някакво опивание) за България(било то цар или княз,река,планина).Нека всеки иска точно определена снимка.




Цар Симеон



Цар Симеон I, българският владетел, наречен от народа си Велик.

Велики са постиженията на неговото управление. Наред с успешните воини, царят превръща България в трети културен център на тогавашния свят. Неговото време е време на териториално разширение- България мие бреговете си на три морета, това е време и на недостигнат през вековете културен разцвет, наречен по-късно Златен век на българската култура.


Началото
Симеон застава на чело на държавата след като по- големият му брат- Владимир Расате е свален от трона и ослепен, заради опита си да върне страната към езичеството.

Старият цар Борис, напуска манастира, за да защити делото на своя живот. Той поставя на трона най-малкия си син, който бил готвен за глава на българската църква. Символичен край на езическото минало е поставен с преместването на столицата от Плиска в Преслав. Освен това българският става официален език в богослужението.

Въпреки, че не е подготвян за владетел (той е трети син на Борис), Симеон е един от най- ерудираните хора в страната.

Младият цар получава образованието си във Византия. Той е възпитаник на престижната Магнаурската школа. В столицата на Византийската империя получава отлично образование и изучава реториката на Демостен и Аристотел.

Но въпреки, че е наричан във византийските хроники „полугрък”, неговата политика изцяло е подчинена на българските интереси.

Още с възкачването си на престола Симеон започва война с Византия. Конфликтът е предизвикан от преместването на българското тържище от Константинопол в Солун през 894 г. Тези действията на Византия засягат, както икономическите интереси на България, така и нейният международен престиж.


Константинопол- мечтата на един живот

В отговор българската войска нахлува в източна Тракия без да срещне никаква съпротива. Поставя се началото на продължителен военен конфликт. Две години след началото на войната Византия е принудена да иска мир. Великата империя се задължава да изплаща на България годишен данък. През следващите години, за първи път в историята си, българската държава достига до Адриатическо море.

През 904 г. тържището ни е върнато обратно в Константинопол, а българо-византийската границата минава на 20 км от Солун.

През 912 г. Византия отказва да плати годишния си данък към България и Симеон обсажда Константинопол. След продължителни преговори през есента на 913 г. е сключен мир, с който официално е призната царската титла на българския владетел.

Година по- късно във Византия е извършен държавен преврат. Започва трескава подготовка за война с българите. На 20 август 917 г. близо до река Ахелой войските на Симеон за пореден път разбиват противника. Погромът на византийците е пълен.

Победите обнадеждават царя и той започва да мисли за завладяването на Константинопол. Да бъде император на ромеите и българите става негова цел. Израз на това му намерение е титлата с която се именувал — „Василевс на всички българи и гърци“, „Симеон в Христа Бога — самодържец на всички българи и ромеи“.

Осъзнавайки, че византийската столица не може да бъде превзета без силен флот, Симеон прави опити да се съюзи с арабите. Опитите му обаче не се овенчават с успех.

Това обаче не води до застой във външната му политика. В отговор на антибългарската политика на сърбите, Симеон сломява войските им и премахва държавата от картата на Балканите. Следва конфликт с хърватско кралство, вероятно предизвикан от Византия. Това е първата война, която българският владетел губи. И последната, която води...


„Златен век“ на българската писменост и култура

Успоредно с големите военните успехи, Симеон постига завидни резултати и вътре в страната. Управлението му е белязано от разцвет на книжнината, архитектурата и изкуствата.

Столицата е сравнявана от съвременниците с Константинопол. В Преслав са “Златната” църква и тронната зала, които се отличавали с великолепието си.

По това време е създадена и преславската рисувана керамика, която следвала най-престижните византийски образци.

Симеон събира около себе си т.нар. Симеонов кръг- някои от безспорните литературни творци в Българското средновековие. Самият цар също се изявява като автор.

Жанровете, в които литературоведите творят, са поучителни слова, похвални слова, жития, химнографически произведения, поезия, хроника, летопис, исторически разказ.

Забележителни са "Шестоднев" от Йоан Екзарх, "Учително евангелие" (включващо в себе си и "Азбучна молитва") от Константин Преславски, "За буквите" на Черноризец Храбър. Имената на други автори от Симеоновия кръг са Тудор Докс, Презвитер Йоан и Презвитер Григорий, от които нямаме запазени произведения.


Недостижимото през вековете

Управлението на цар Симеон бележи връх в историята на първата българска държава. По негово време освен до невиждано до тогава териториално могъщество страната става средище нa културен и духовен живот.

Победите на бойното поле му позволяват да укрепи международния авторитет на България, оставяйки след себе си могъща държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Въпреки почти непрекъснатите войни с Византия, той укрепва властта си вътре в държавата и провежда стабилна вътрешна политика.

Затова заслужено остава в нашата история като Симеон Велики!





Аз искам снимка на Рила.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
елби
Гост





МнениеПуснато на: Пет Юли 24, 2009 9:18 am    Заглавие: Отговорете с цитат



"- площ: 81 046 хектара
- горите покриват 53 481 хектара
- безлесната зона е 27 565 хектара
- 90% от екосистемите са естествени
- има 4 резервата с обща площ 16 222,1 хектара
- най-висок връх: Мусала – 2925 м. надморска височина
- най-ниска точка: над Благоевград, около 800 м. надморска височина

Национален парк “Рила” e най-големият национален парк в България. Разположен е на 100 км. южно от София, в централните и най-високи части на Рила планина. В него се опазват: саморегулиращи се екосистеми, които притежават значително биологично разнообразие; съобщества и местообитания на редки и застрашени видове; исторически паметници със световно значение за науката и културата. Оттук извират едни от най-пълноводните и дълги реки на Балканския полуостров. Името Рила произхожда от тракийското “роула”, което означава “много вода”.

По-голямата част от територията на Парка е покрита с вековни гори от смърч, бяла мура и бял бор. Установените досега в Парка видове висши растения представляват 38,35% от висшата флора на България. Общият брой на ендемитите (видове с ограничено географско разпространение) е 57. От тях локалните ендемити са 3 вида, българските – 18, а 36 вида са балканските ендемити. Общият брой на реликтите (видове, остатък от минали геологични епохи) на територията на Парка е 105 (74 вида от ледниковия период и 31 вида от Терциера). От видовете висши растения на територията на Парка, в Червената книга на България са вписани 98 – 13% от всички видове в Червената книга. 141 вида са лечебните растения, 20 от тях са в Червената книга, a защитени от Закона за защита на природата са 8 вида. Мъховете са 282 вида, гъбите – 233 вида (11,6% от установените в България), а водораслите – 130 вида.

Тази част на Рила планина обитават 2934 вида от безгръбначните и 172 вида от гръбначните животни в България. Птичият свят е представен от 99 вида, което е около 30% от гнездящите видове в страната, a 94 вида са с консервационен статус. От гръбначните животни, които се срещат в Парка, 121 вида са вписани в българската Червена книга, 15 вида – в европейската Червена книга, 24 вида – в червения списък на Международния съюз за защита на природата (IUCN), а 158 – в списъците към Бернската конвенция. Oт безгръбначните животни 41 вида са включени в световни и европейски списъци на застрашени видове.

В Национален парк “Рила” са представени 60 типа хабитати, според класификацията CORINE (методология за описание на природни местообитания, създадена в рамките на Проекта на Комисията на Европейския съюз CORINE BIOTOPS). От тях 29 са с високо консервационно значение и фигурират в Списъка на застрашените хабитати, изискващи специални мерки за опазване, според Директивата за хабитатите на Европейския съюз и Резолюция 4, свързана с нея.

Паркът обхваща и просторни билни тревни съобщества, повече от 100 върхове с надморска височина над 2000 м., скални стени, пропасти, пещери, дълбоки каньони и водопади. На територията на Парка са разположени около 120 езера, от които 70 са от ледниковия период.

Национален парк “Рила” е любимо място за туристи, природолюбители и естествоизпитатели. Паркът е създаден, за да съхрани природата на планината и свързаните с нея традиции и поминък на местното население. България и българската общественост гарантират опазването на природното богатство чрез обявяването на Парка за национален на 24 февруари 1992 г. и създаването на специализирана управленска структура – Дирекция, която е регионален орган на Министерството на околната среда и водите. За опазването на дивата природа, Дирекцията работи съвместно с местни организации и доброволци.

Национален парк “Рила” е една от най-ценните и най-големи защитени територии в Европа – втора категория според Международния съюз за защита на природата (IUCN). Паркът и четирите резервата в него са в Списъка на представителните защитени територии на ООН. Резерватът “Парангалица” и бившият “Маричини езера” (който е включен в територията на “Централен Рилски резерват”) са част от Световната мрежа биосферни резервати по програмата “Човек и биосфера” на ЮНЕСКО. На територията на Национален парк “Рила” се намира и най-големият резерват в страната – “Централен Рилски резерват” с площ 12 393,7 хектара, както и един от най-старите резервати в България – “Парангалица”, обявен през 1933 г.

Граници на Парка

Национален парк “Рила” е разположен в Рила планина, в западната част на България. Паркът включва безлесните части по билото на планината и част от горските иглолистни комплекси под него, в четирите главни дяла на планината: източен, среден, югозападен и североизточен. Той обхваща около 30% от целия планински масив. Средната височина на върховете от основните била е около 2700 м. Тук се намира и най-високият връх в България и на Балканския полуостров – Мусала (2925 м.)."

Искам снимка на Рилския манастир.
Върнете се в началото
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24111
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Пет Юли 24, 2009 1:52 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Поздравления за темата Миленче Very Happy няма по хубаво от Българските традиции и история.
Да опознаем и запазим живи нашата история,култура и ценности!


Аз съм почитателка на историята на цар Калоян.За мен той е най великия български владетел.

Калоян Асен (Йоаница) - "Ромеоубиецът"[1] е цар на България от 1197 до 1207 г. Той е най-малкият брат на българските царе Асен и Теодор Петър.Вероятно след обсадата на Ловеч 1187 г. е пратен в Константинопол като заложник. Там прекарва около 2 години. Калоян успял да избяга от Византия към края на 1189 г. Оттогава цар Асен го държал постоянно при себе си. След убийството на цар Асен, цар Петър го взел за помощник в управлението. Когато и той станал жертва на заговор, Калоян изпреварил заговорниците и бил коронясан за български цар в началото на 1197 г.
Още през 1198 г. Калоян започнал военни действия против Византия, като привлякъл на своя страна самостоятелни владетели на области в Македония и Тракия. Бързо била превзета силната тракийска крепост Констанция (Симеоновград). След това Калоян насочил армията си към Варна, последното владение на Византия северно от Ст. планина. Тя се защитавала от голям гарнизон. Българските войски обсадили града и на третия ден (24 март 1201 г.) след щурм овладели крепостните стени и нахлули в града. В края на 1201 г. започнали преговори за мир и той бил подписан през 1202 година.

В края на 1199 г. Калоян получил писмо от папа Инокентий III, който се надявал да присъедини България към католическата църква. Калоян отговорил след около три години като настоявал за царска корона и самостоятелна църква. На 15 октомври 1204 г. кардинал Лъв пристигнал в Търново. Той миропомазал архиепископ Василий за примас на българската църква, а от името на папа Инокентий III провъзгласил Калоян за крал (Rex Wallahorum et Bulgarorum) и му връчил корона и скиптър. Калоян изпратил писмо на Инокентий III, че е коронясан за император, а първосвещеника му — за глава на българската църква. По този начин далновидният крал Калоян сключил уния (от лат. — съюз, обединение) и признал върховенството на католическата църква. Така и двете страни били удовлетворени, а папската благословия и коронация придали голям авторитет на българския владетел в цяла Европа.

През 1204 г. рицарите от четвъртия кръстоносен поход нахлуват във Византия. Калоян предложил своята помощ на рицарите, но те я отхвърлили. На 12 април 1204 г. западните рицари превзели Константинопол и провъзгласили Латинската империя. Те отново отхвърлили предложената от цар Калоян подкрепа. Неочаквано гръцката аристокрация в Тракия се обърнала за помощ към цар Калоян. Ромеите се заклели да го приемат за свой владетел, ако им помогне да се избавят от рицарите. Въстанието на гръцката аристокрация избухнало в началото на 1205 г. Император Балдуин тръгнал да накаже непокорните градове в Тракия с войските, които имал на разположение. Когато стигнал до Одрин на 29 март 1205 г., той видял над крепостните стени да се вее знамето на цар Калоян. Рицарите обсадили града, като се опитвали да подкопаят крепостните стени. Междувременно кръстоносците били подложени на нападения от куманската конница.

На 14 април се състояла битката при Адрианопол, една от най-великите български битки, в която цар Калоян разбива кръстоносците. Битката започнала с вихрена атака на куманите, които веднага след това демонстрирали мнимо бягство. Част от рицарите се втурнали да ги преследват и увлекли и други след себе си, включително и император Балдуин. Така куманите ги отвели до мястото, където в засада чакала основната част от българската армия. „Непобедимите“ западни рицари били напълно разгромени, а в плен паднал самият император. Той бил отведен в Търново, където останал пленник в т.нар. Балдуинова кула в Царевец до края на дните си, когато е хвърлен от т.нар. „Лобна скала“ в пропастта. След битката армията на Калоян започва да напада латинските владения на широк фронт. При преследването в резултата на преумора умира и вдъхновителят на ІV кръстоносен поход престарелият венециански дож Енрико Дондоло. Впоседствие при засада в Изт. Родопи е убит и солунския крал Бонифаций Монфератски. Рицарите претърпяват още едно тежко поражение при крепоста Русион в Изт. Тракия. При опитите за контраатака на брата на имп. Балдуин-Хенрих, латинците успяват да навлязат в Изт. Родопи и да опожарят селища в Сев. Тракия, но това не променя военното статукво. В интерес на истината трябва да се признае, че Калоян се справя блестящо от стратегическа и тактическа гледна точка с Латинската империя, възпозвайки се от добрите си взаимоотношиния с Римския папа на дипломатическия фронт и от съюза с куманските племена и численото българско превъзходство в преките битки с рицарите, неутрализирайки чрез засади и маневри военната тактика на западноевропейците за челен сблъсък.

Да не забравяме че Калоян е единствения Български император!




_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Milenichka



Регистриран на: 26 Авг 2008
Мнения: 681

МнениеПуснато на: Вто Юли 28, 2009 7:48 am    Заглавие: Отговорете с цитат



Рилският манастир е ставропигиален манастир, намиращ се в Югозападна България, Област Кюстендил, община Рила. Основан е през Х век от Св. Иван Рилски, в горното течение на Рилска река.

Рилският манастир е един от най-значимите културни паметници в България, символ на България, включен в списъка за световното наследство на ЮНЕСКО.
История [редактиране]

Сегашният манастир се намира в близост до село Пастра - недалеч от мястото на първоначалното му основаване. Покрай него тече Рилска река. Това е най-големият манастир в България — 5 етажа, като видими са 4 от тях. Тази особеност на сградата се обяснява с ограниченията, наложени от османската власт през 1834 г., когато са строени сегашните сгради. В партерния етаж се разполага музеят. В магерницата се е приготвяла храната за монасите.

Манастирът "Св. Иван Рилски" е построен на мястото на стара постница през 927-941 г. от Иван Рилски (или, според някои автори, от негови ученици) в Рила планина. В двора на днешния манастир през 1335 г. е издигната отбранителна кула и малка еднокорабна черква от местния феодален владетел протосеваст Хрельо. Кулата е най-старата запазена сграда в манастирския комплекс и по стил принадлежи към архитектурата на Търновската художествена школа.

Цар Иван Шишман (1371-1393 г.) издава на 21 септември 1378 г. Рилската грамота, подписана и подпечатана със златен печат, с която дава на манастира като феодални владения 20 села заедно със землищата им.

Още с основаването си манастирът става книжовно и просветно средище. През Възраждането в него от Неофит Рилски е основано килийно училище. Голяма педагогическа дейност в него развива Неофит Рилски. Манастирът дава подслон на Васил Левски, Ильо войвода, Гоце Делчев, Пейо Яворов и др.

През 1778 г. манастирът "Св. Иван Рилски" става жертва на стихиен пожар. Възобновен е през 1784 г. от майстор Алекси, който през 1816-1819 г. проектира и строи източното, северното и западното крило. Значителна част от манастира е опожарена отново през 1833 г., като възстановяването му отново е извършено от Алекси под ръководството на тогавашния игумен Йосиф Строителя.

Днес ансамбълът на манастира обхваща територия от 8800 кв. м, от които 5500 кв. м застроена площ. Манастирските крила, изградени по различно време на 4 и 5 етажа, заобикалят от всички страни единствения двор във форма на неправилен петоъгълник.

Паметник на културата [редактиране]

През 1961 г. манастирът е обявен за Национален музей "Рилски манастир", през 1976 г. - за национален исторически резерват, а от 1983 г. е под егидата на ЮНЕСКО. В Рилския манастир се пазят ръкописи, старопечатни книги, документи от 14 век - 19 век, а в музея - много старинни предмети, като черковна утвар, жезли, икони, оръжия, монетна колекция и др.

Рилският манастир е сред Стоте национални туристически обекта на БТС. Открит е за посещения от 8 до 18 ч. всеки ден, печатът се намира в музея на манастира.

Искам снимка на вашето любимо кътче в България! Smile
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24111
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Вто Юли 28, 2009 2:57 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Веднага изпълнявам Very Happy

Моето любимо историческо място е моя град-Казанлък! Това е нашата Тракийска гробница! Уникална е! Силна харизма,историята просто ;крещи; от старите паметници!


Входа към нея


Рисунка на тавана


Това е и тя




Стара руина до самата ни Гробница.Няма вход,всеки може да я разгледа

_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Milenichka



Регистриран на: 26 Авг 2008
Мнения: 681

МнениеПуснато на: Сря Юли 29, 2009 2:20 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Тервел
от Уикипедия, свободната енциклопедия



Хан Тервел
Хан на България
Управление 700/701 или 718/721
Други титли кесар(цезар)
Роден 675
Починал 721
Предшественик Аспарух
Наследник Кормесий
Брак Анастасия от Византия (*685), годеж 705
Потомци Телериг (*706; +777)
Династия Дуло
Баща Аспарух
Войни с Византийската империя по времето на Тервел

Хан Тервел се смята за втория владетел на България. Според Именника на българските ханове той наследява хан Аспарух. Източниците днес показват различни данни за периода на управлението му - между годините 700/701 и 718/721 г. През 705 г. получава титлата - цезар (кесар), с което се създава прецедент в историята [1][2]. Вероятно е бил християнин, подобно на дядо си - хан Кубрат.[3][4][1]
Съдържание
[скриване]

* 1 Съюзът с Юстиниан II
* 2 Владетел - християнин
* 3 Войната с арабите през 717-718 г.
* 4 Семейство
* 5 Източници
* 6 Използвана литература
* 7 Външни препратки

Съюзът с Юстиниан II [редактиране]

През 705 г. Юстиниан II Ринотмет - Носоотрязания, бяга от заточение в Херсон, Кримския полуостров, и след много перипетии се озовава при Тервел. Двамата сключват сделка - Юстиниан с помощта на 15 000 българи стига до Константинопол и след преврат си връща короната.

Тервел получил областта Загоре (още - Загора), луксозни дарове (според легендата, Юстиниан кара Тервел да забие копието си в земята и да опре на него щита си. После византийците насипват върху тях злато и скъпоценности докато ги покриват изцяло) и титлата кесар. Тази титла, втора в империята и запазена за престолонаследника, прави българския владетел практически равен на василевса в очите на ромеите, което влошава и без това незавидния престиж на императора. Никога дотогава, а и никога след това тази титла не е давана на чужденец, като по този начин хан Тервел вече получава правата на легитимен владетел над територии, които доскоро са собственост на Византийската империя.

Изглежда Юстиниан допуска този пропуск в имперската доктрина, притиснат от обстоятелствата. Когато се почуства сигурен на престола, той организира поход срещу българите, но е разбит през 708 г. край Анхиало (днес се нарича Поморие).

След убийството на Юстиниан през 711 г. Тервел продължава да се намесва в работите на Империята под предлог, че отмъщава за съюзника си. През 716 г. сключва мирен договор с новия император Теодоси III, който гласи:

* Византийската империя се задължава да дари на България скъпи червени кожи - символ на царска власт и величие
* Византийската империя признава българските граници, влизащи в земите Загоре
* Двете държави се задължават да си предават емигрантите, които са обвинени в заговор срещу законния владетел
* Право на внос имат само стоки, снабдени с държавен печат. В противен случай подлежат на конфискация. Това се смята за първият случай в историята на Европа, на клауза в договор, уреждаща икономически проблем.

От кан Тервел е най-вероятно е създаден най-старият и най-внушителен старобългарски монумент запазен в Европа - барелефът Мадарски конник като мемориал в чест на бог Тангра, на победите над Византия, в памет на неговия баща хан Аспарух и в израз на величието на Българската държава.

Владетел - християнин [редактиране]
Печата с надпис на цезар Тервел

На намерените досега изображения кан Тервел е изобразяван с християнски символи. На печат принадлежащ вероятно на кан Тервел, открит през 1972 г. е гравиран древен надпис, който гласи "Богородице, пази кесаря Тервел". [1] Това подкрепя теорията, че всъщност по вероизповедание Тервел е бил християнин. Тази теория се възприема от директора на НИМ ст.н.с. Божидар Димитров и редица български учени. Данни за българския християнин Тервел са открити и наскоро в архивите на Ватикана [източник?].

Също така според Паисий Хилендарски и неговата "История славянобългарска", кан Тервел е не само християнин, но и се явява първия български светец.[3] виж да него: http://bulgc18.com/occidentalism/zaimova.htm

Войната с арабите през 717-718 г. [редактиране]

На 25 март 717 г. за византийски император е коронясан Лъв III, поставил началото на Сирийската династия. През лятото на същата година Маслама, брат на халифа Сюлейман преминава Дарданелите и блокира по суша Константинопол със 200-хилядна армия. Флотът на арабския пълководец също е огромен - според арабски източници наброява 2500 кораба.

Египетски моряци-християни дезертират от арабския флот и дават ценна информация на Лъв III за тактиката и намеренията на Маслама. С помощта на гръцки огън императорът разгромил вражеския флот.

Още през 717 г., осланяйки се на договора с България, империята се обръща за помощ към кан Тервел, който незабавно се отзовава. Стълкновението между българи и араби пред стените на Константинопол намира отражение в значителен брой византийски, западни и източни извори. Макар и да се различават в детайли, всички са единодушни, че през 718 г. арабите претърпяват нечувано дотогава поражение от българите. Още в началото на обсадата българите се явяват в тила на противника и голяма част от вражеската войска е унищожена. Опасността за арабите е толкова голяма, че се налага сухопътната им армия да обгради лагера си с два окопа - единият срещу Константинопол, а другият срещу българите. В тази война арабите проявяват изключителна упоритост въпреки неблагоприятните климатични условия - зимата била незапомнена, цели 100 дни земята била покрита със сняг. През лятото на 718 г. арабите провеждат решително сражение с българите, но претърпяват поражение. Според летописеца Теофан в конфликта загиват 22 000 араби, а Зигеберт говори за 30 000 жертви. Константинопол е спасен, а името на България се разнася по всички краища на тогавашния свят. Широко се пропагандира от много историци, че победата на кан Тервел, както по-късно и победата на франкския майордом Карл Мартел над арабите при Поатие (дн. Франция) са двете събития, които не позволили на арабите да проникнат дълбоко във вътрешността на Европа. Всъщност победата на Тервел станала причина[източник?] за сваляне на обсадата, която продължила още 2 месеца.

Блокадата по море е снета на 15 август 718 г., точно една година след началото на обсадата. При оттеглянето си оределият арабски флот е сполетян от буря и само 5 кораба се добират до Сирия. Арабските летописци оценяват загиналите по време на похода на около 100 000 души.

Победата на коалицията, ръководена от Лъв III (освен Византия и България тя включвала хазари, арменци и другите кавказки народи) над армиите на Халифата спряла исляма на източната граница на Мала Азия за около 6 века.

През 719 г. Тервел за пореден път се меси в делета на Византия. Сваленият византийски император Анастасий II привлича на своя страна част от аристокрацията и организира заговор за свалянето на император Лъв III Исавър. Привържениците на Анастасий II го съветват да потърси помощта на българския кан Тервел - изборът е продиктуван най-вече от мощта на българския владетел и авторитета му на човек, способен да доведе до успешен край всяко начинание. Тервел не се поколебава нито за момент: той приема Анастасий II, обещава му помощ, "дал му войска и петдесет кентинария злато" (един кентинарий се равнявал на 7200 номизми), т. е. Тервел подпомага претендента за византийския престол с огромната сума от 360 000 златни монети. Начело на българските войски узурпаторът се отправя срещу Константинопол, но акцията му излиза неуспешна, тъй като столичните жители отказват да го пуснат в града. Междувременно Лъв III изпраща писмо до Тервел, като го заклева да спазва договорите, да предпочете мира пред войната и да предаде заговорниците. Подействат не толкова укорите и заплахите, колкото фактът, че Анастасий е изоставен от привържениците си. Кан Тервел къса връзките си с узурпатора и изтегля войските си. За да потвърди "лоялността" си към договорите, Тервел изпраща на Лъв III много от заговорниците, които избягват в Плиска. Заради подвизите и славата на Тервел му се преписва и покръстването на България.

Семейство [редактиране]

Тервел е женен за Анастасия[5], дъщеря на византийския император Юстиниан II Ринотмет и първата му съпруга Евдокия. За тяхна дъщеря се смята византийската императрица Мария, съпруга на император Лъв III Исавър.[6]
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Milenichka



Регистриран на: 26 Авг 2008
Мнения: 681

МнениеПуснато на: Сря Авг 05, 2009 7:24 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Ягодинска пещера
от Уикипедия, свободната енциклопедия

Вътрешността на Ягодинската пещера
Изглед от пещерата
Пещерни перли

Ягодинската пещера е пещера, намираща се е в Родопите, България. Дълга е 10 км и е разположена на три етажа, от които само третият (най-нисък) е облагороден и електрифициран. За туристите в него е изградена 1100-метрова пътека. Входът и изходът към този етаж са изкуствено прокопани тунели с дължина съответно 150 и 80 м.

Естественият вход на пещерата води към първия ѝ етаж, където е открито древно жилище, обитавано около IV-то хилядолетие пр. Хр. Находките говорят, че то е било дом на умели майстори-грънчари. Глината е добивана от вътрешността на пещерата и от коритото на Буйновска река. Съдовете са били изпичани в глинени пещи. Обитателите са принудени да напуснат своя дом след срутване, причинено от земетресение.

Пещерата е уникална със своите безброй сталактити, сталагмити, сталактони, „завеси“, „леопардови кожи“ (различно оцветени скални слоеве), пещерни перли. Тя има постоянна температура от 6°C и влажност 92%.

Някои от вътрешните ѝ оформления напомнят за Дядо Коледа, Снежанка и седемте джуджета, Богородица и Младенеца, Пижо и Пенда, форми на животни и фантастични фигури.

Тук на 31 декември срещу 1 януари, край елха, която остава свежа няколко години, спелеолози честват Нова година. В същата зала се са състояли 103 сватби.

До пещерата, през ждрело, води еднолентов асфалтов път. Тя може да се достигне и при двучасов пешеходен преход от близкото село Триград.

В този район има над 200 пещери. 18 от тях са били открити през 2000 г. при традиционната експедиция на спелеолозите.

Ягодинската пещера е сред Стоте национални туристически обекта на Български туристически съюз. Има печат. Пещерата работи целогодишно с работно време от 9 до 17 ч. Влизането става на всеки час, последното влизане е в 16:15 ч. През зимата, древното жилище не работи.


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24111
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Нед Авг 23, 2009 10:30 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

БЪЛГАРСКИ НОСИИ И ШЕВИЦИ

Шабленска носия




Варненски амсамбъл.



Казанлъшка носия




Плевенска носия



Добруджанска женска носия




Добруджанска етнографска носия




Други носии и шевици

















_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24111
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Пон Фев 15, 2010 1:05 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Български народни традиции и обичаи!


Пеперуда


Лятото е било време за работа /а не отпускарски сезон/ в онези времена носещи мирис на узряло жито и пръст. Летните обреди и обичаи са свързани с полската работа и урожаят. Пеперуда е разпространен във всички краища на страната обичай, който моли Природата за дъжд. Изпълнява се от девойки, ръководени от възрастни жени, които ги напътстват в извършването на обреда. Малката пеперуда, която пърха умолително с крилца и моли за дъжд винаги е девойче сираче. То цялото се отрупва със зелени клончета и листа от бъз и единственото, което се вижда, е лицето му. Танцувайки из цялото село, от къща на къща, девойчето заедно с придружаващите го пеперугарки отмолва дъжда, за да се роди жито. Във всяка къща пеперудата е посрещана и дарявана с жито и брашно, изнасяни в сито, за да е сита годината.

Обичаи гонят сушата и викат дъжд



Умъртвена жаба и кост от незнаен гроб кичат главата на Пеперудата

Започна лятото, а с него идват и засушаванията. За да прогонят това бедствие нашите деди изпълнявали обичаи, с които измолвали от Бога така нужните за реколтата валежи. Един от най-разпространените по нашите земи обичаи за дъжд носи названията “Пеперуда”, “Перперуда”, “Перунига”, “Додола”, “Дудул”, “Вай-дудула”, “Войданка”, “Росоманка”. Според местната традиция той се изпълнява между Великден и Гергьовден, на някои от Великите четвъртъци, на Св. Атанас-летни, на Св. Никола-летни, а и винаги, когато настъпи суша. В обичая участват деца и девойки под ръководството на възрастни жени вдовици. В уречения ден

момите се събират в дома на девойче сираче или на първородно, или последно родено дете в семейството.

Вярва се, че точно такова дете може да повлияе на боговете и светците, от които зависят дъждовете. Обличат момичето в стара женска риза или на голо, покриват тялото му със зелени клонки от бръшлян, бъз или букова шума и така то прилича на малък, движещ се храст. Главата му покриват с було и сватбен венец, на който закачат умъртвена жаба и кост от “незнаен” гроб, символизиращи водата и плодовитостта. Така натъкменото девойче - Пеперуда, представлява невеста или жрица на небесното божество на дъжда, което в езическата религия на славяните е бог Перун. Цялата група с Пеперудата тръгва с песни и обикаля селото, като влиза във всяка къща. Девойките пеят специални обредни песни, с които отправят молба към Господ за дъжд:

“Пеперуда летяла, над вода се мятала: Дай, Боже, летен дъждец,
Да се стори житото, житото и пшеницата….”

Стопанките посрещат групата на пеперударките с менче с вода и поливат Пеперудата обилно, а тя се тръска и размахва ръце встрани, като наподобява летяща птица. Накрая стопанката посипва Пеперудата с брашно през сито като благославя: “както се сее брашното, тъй да се изсипе дъждът!” После търкулва ситото и ако то се захлупи, казват, че годината ще е много плодородна.

Девойките, участнички в обреда, получават като дар брашно, мас, боб, но никога яйца

Тази забрана се свързва с предпазване от градушка. Пеперудата и дружките й обхождат селското землище - кладенци, извори, чешми и накрая се отправят към реката. Там хвърлят зеленината и другите обредни украси на Пеперудата по течението на водата и я изкъпват. Всички се пръскат една друга и си пожелават скоро да завали дъжд. Обредът завършва около празнична трапеза до реката или кладенеца, на която са наредени получените дарове. Жените, които ръководят обичая, изпичат “пеперудников хляб”, “пеперудник” и баници. Много изследователи откриват в този старинен български обичай остатъци от култа към славянския бог на небесните мълнии и дъжда Перун.

При настъпване на суша се изпълнява и молебен за дъжд, известен в Западна България с името “кръстоноше”, “кръсти”, “покръсти, “черкуване”, молебия”. На предварително избран ден цялото село тръгва на тържествена процесия, водена от свещеника с кръст в ръка. Момците носят големите икони от иконостаса в църквата, а момите пеят обредни песни, като тези на пепеурдарките. Свещеникът прави водосвет край извори и оброчища и ръси нивите със светена вода. Накрая в селото се прави общ курбан “за дъжд, за полята”.

В Северозападна България, когато само в едно село не вали, изпълняват обреда “гонене на змей”. Той почива на вярването, че сушата е причинена от змей от друго село, “другоселец”, дошъл да пакости. Той се криел вкъщи, в зимника или в кошарата. За да го прогонят, няколко едри и силни физически мъже, въоръжени с тояги и ръжени и съблечени чисто голи, тръгват из селото в полунощ в пълно мълчание. Народното поверие казва, че ако някой от тях продума, змеят ще го удари и той ще се разболее от лоша болест. Гонката на змей е тайнствен обред и никой не смее, и не може да го види, защото се вярва, че и той ще се разболее. Всички хора се крият, особено женската челяд, защото ако някоя мома или булка се покаже навън, змеят, подгонен от мъжете, може да я грабне. Гонците мушкат с тоягите си в зимници, плетища, сено, трошат стомни и гърнет

вдигат голяма врява, за да прогонят лошия змей

Накрая те се окъпват в реката, за да се избавят от неговата власт. Широко разпространено сред народа е вярването, че причина за сушата е извършването на грях - прелюбодеянието на женени и разведени жени, закопаването на извънбрачно дете, омъжване на недевствена мома, съвместен живот на невенчани мъж и жена. В мирогледните представи на българите са установени редица магически по смисъл обредни практики за отстраняване причината за засухата и за предизвикване на дъжд. При всички тях важно място е отделено на водата.
Съботата след Спасовден - 30 май, е една от трите големи задушници - Спасовската, Черешовата задушница, известна още като “Черешовото” или “Русалното одуше”.

Нестинарство

Митичната игра с огъня омагьосва и пленява, като разпалва душата в деня на св. Константин и Елена. Преди обаче танцът на жаравата да омая събралите се от няколко села люде, е необходима голяма подготовка за празника. Всяко нестинарско село си има главен нестинар, който е най-грижливият относно обичая и най-често прихващан и играещ на огъня. Денят преди сбора, на селският площад се подготвя огромен огън.Той бива запалван щом се смрачи и цялото село се е насъбрало около него. Щом дървата изгорят, жаравата се разстила в кръг. Тъпан и гайда огласят в миг околността. Под звуците на божествената музика нестинарите биват прихванати и смело започват да танцуват боси върху жаравата, държейки иконата на св. Константин. Те знаят, че светецът дава сили за издръжливост в огъня, по което се съди за благоволението му и за праведността или грешността на нестинаря.



източници-http://selo.bg/ethno и http://www.novinar.net
_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24111
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Чет Дек 06, 2012 3:49 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Българската сватба

В миналото всеки български празник или значимо събитие е съпровождано с богата обредност. Някои от традициите са се запазили и до днес в чистия си вид, други са леко изменени, а трети са заличени от модерния начин на живот.
Сватбата в българската традиционност е един от празниците обвързани с много специфични обреди по годежа, подготовката за сватбата, самата венчавка и времето след нея.
В цяла България подготовката и празнуването на сватбата протича по сходен начин, но се повлиява и от обредността на дадения регион.
Копривщица е била място със силна патриархална традиция, стремеж към запазване на висок морал и почтеност. За това и сватбите обреди са строго подчинени на уважението към родителите, „чистотата” на младоженците и запазването и продължението на рода.
Родителите са тези, които уреждат годежа. При момчетата майката има водеща роля в избирането на подходяща жена. Момичетата трябва да се подчинят на избора на родителите си. Някои момичета приставали против волята на родителите си, си създавали лошо име. Подобни сватби се правели на бързо, без показност и без цялата обредност характерна за венчавките по онова време.
За момковите майки било важно момичето да е от добро семейство, да е работна, да се знае с добро име в града.
За да са сигурни в качествата на избраницата майките пращали свои близки жени в дома на момичето. Под измислен предлог те оглеждали дома. За копривщенките чистотата на дома е отражение на качествата на домакинята, нейната способност да се грижи за семейство, дори и за нейната душевна чистота.
Случвало се „пратеничките“ да изпуснат кълбо прежда под леглото, за да могат взимайки го да проверят дали и там е почистено добре.
Щом момковата майка се убеди в правотата на избора си се подготвят годежари, които да поискат момичето от родителите й. Те отиват по тъмно, за да не ги види никой, ако ги върнат. Това е характерен момент от българската сватба в миналото. Самото искане на момата не се отличава много като обредност. В Копривщица то се случва без присъствието на момичето. Когато родителите се разберат викат момата, за да й кажат за какво са им дошли гостите и да я попитат дали е съгласна да се омъжи. Момичето обикновено отговаря ”каквато е волята на мама и тато”. Това показва силната привързаност и уважение към родителите.
След като решението за сватба е взето се определя дата за официален годеж. Тя, а и датата на сватбата се съобразява, както с деня от седмицата така и с фазата на луната – тя не трябва да е преди новолуние, за да не е на „разпад” подетото начинание.
Вярванията на хората били пряко свързани с природата, обредите са се определяли както от спецификата на местния бит, така и от природните характеристики на района.
Високопланинският климат и тучните ливади били предпоставка за развиване на джелепството и абаджийството като основен поминък на хората в Копривщица. Много от мъжете пътували, за да търгуват и да изхранват семействата си. Цялата отговорност по грижите за семейството и домакинството падали на плещите на жената. За това било важно тя да е работна, силна духом, предана майка и съпруга.
Често се случвало майка да хареса булка за сина си, когато той е на път далече от Копривщица. За да не „изпуснат” момата старите копривщенци правели годежа без момчето – на негово място били потурите или ризата му, с които намятали момичето. След стъпването на булката в новата къща тя говее – не продумва дума докато свекървата, свекъра и новото й семейство не й дадат прошка. Това може да стане веднага, но, ако са решили да я изпитат може да продължи и с дни. Така невестата показва уважение и покорство, приема официално да стане част от новото семейство.
Тържествата по сватбата и годежа траели по 3-4 дни като за всеки от тях се изпълняват конкретни ритуали. В един ден се пресява обредно брашно, правят специални питки и кравайчета, в друг се канят гостите, сплита се косата на булката, изнася се чеиза, разменят се дарове. Всички обичаи спазват строг ред и смислово олицетворяват отделянето на момичето от дома, от майка и баща и влизането й в новия дом. Всичко това става показно и носи много символика. Чеиза и даровете се подреждат в каруца, така че да се виждат от далече; придвижването по пътя от едната къща към другата винаги става по линията на осморка – не трябва да има връщане по един и същи път, за да не е на „повтория”, в китките задължително трябва да има червен карамфил – символ на любовта и мъжкото начало и здравец символ на дълголетие и здраве; пред младото семейство се хвърля ечемик и дребни монети за здраве и берекет, а децата докато ги събират се търкалят, за да се „търкалят” и много деца в новото семейство. Това е една малка част от разнообразието на обичаи и вярвания съпътстващи годежа и сватбата в миналото. Част от тях са запазени и днес макар в модерното ни време и разбирания повечето от старите традиции да са променени или заличени.
В Копривщица тези обичаи се възраждат. Млади двойки избират да сключат брак в града и запленени от старинния му дух организират своите тържества в традиционен български стил. Дори общината в града се е постарала да запази частица от старинните обичаи. Обредната зала е в автентичен български стил с миндери и изрисувани стени. Венчавката преплита съвременните, законови изисквания с традиционните и автентични ритуали на българското Възраждане.
Докосвайки се до изконните български традиции превръщате своя празничен ден в уникално и незабравимо събитие, различно и запомнящо се. Усещането да се омъжиш в народна носия, да се простиш с майка и баща на фона на „Ела се вие превива“, да преминеш по калдъръмените улици на град скътал под стрехите топлината на българското огнище, да се вречеш на място където са се вричали във вярност към България едни от най-смелите й синове – това усещане не може да се опише, то трябва да се изживее.

източник-http://www.koprivshtitza.com
_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24111
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Сря Фев 04, 2015 2:57 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Вълшебното село Пирин


Фотографът Александър Караджов ни кани на вълшебна разходва до село Пирин, за което знаят само заклети търсачи на красиви места, останали в страни от утъпканите туристически маршрути. Живописното планинско селце изглежда като сюрреалистичен филмов декор, но снимките на Александър Караджов ни доказват, че дървените къщи, тесните улици, нанизите от чушки... са съвсем истински, автентични, български.

Село Пирин се намира в планински район, на границата между Среден и Южен Пирин. Разположено е в живописна местност до течението на река Пиринска Бистрица. Селото, в което живеят по-малко от 100 жители, най-вече жени, е близо до гръцката граница и е само на 36 км от Кулата и на 55 км от Сандански.


























http://www.highviewart.com
_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24111
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Вто Май 12, 2015 11:01 am    Заглавие: Отговорете с цитат

ТРИТЕ ТАЙНИ НА МАГУРАТА



Магурата, наричана още Рабишка пещера, е една от най-големите пещери у нас и същевременно една от най-забележителните. Тя се намира на 18 километра от Белоградчик, на югозапад от село Рабиша.

Дължината на галериите й е 2500 метра. Образувана е от карстови процеси в скали, наречени сивобели варовици, преди поне 15 милиона години.

Пещерата е новото предложение на България, което трябва да влезе в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.

Вижте три тайни от нейните дълбини:

Най-ранният слънчев календар в Европа По стените на Магурата са открити уникални скални рисунки, които са на хиляди години. Открити са рисувани следи от няколко исторически епохи. Най-ранните датират от късния палеолит, а най-новите са от бронзовата епоха и са рисувани между 3000 и 1200 г. пр.н.е. Рисунките изобразяват предимно ловни сцени, животни, растения, както и танцуващи жени. Те са направени с тор от прилепи. Върху стените на Магурата е открит нарисуван слънчев годишен календар, който е най-ранният подобен, открит в Европа досега. Смята се, че е от късния неолит, като на него са отбелязани няколко празника и 366 дни.

Най-големият сталагмит в българските пещери

Повечето зали в Рабишката пещера са с колосални размери. Най-известните от тях са Триумфалната зала, Полето, Хармана, Прилепната галерия, Стрелбището, Галерията с рисунките, Тронната зала, Зловещата галерия, Слънчевата зала, както и Залата на падналия бор. Именно в последната се намира най-големият сталагмит, открит в изследвана българска пещера. Наречен Падналият бор, той е с дължина над 11 м, а диаметърът в основата му е 6 м. С невероятни размери може да се похвали и образувание, наречено Големият сталактон. Той е висок над 20 м, а диаметърът в основата му е 4 м.

Изчезващите прилепи

В миналото обитавана от пещерни мечки и хиени, днес Магурата е дом за невероятно разнообразие от прилепи. Целогодишно в нея живеят осем различни вида, като всички те са застрашени от изчезване. Дългопръстият нощник и южният подковонос са включени в Световния червен списък, като през зимата в пещерата е регистрирани близо 450 малки подковоноса — рекорден брой за страната. Прилепите живеят в недостъпна без специални катерачески средства галерия над Концертната зала, където се размножават.

Шампанското на Магурата

Малко хора знаят, че в едно разклонение на Магурата отлежава българско шампанско. В Прилепната галерия условията наподобяват тези в Шампания – родината на този вид пенливо вино. Затова в нея от десетилетия отлежават отбрани пенливи вина.

инфо: pik.bg
_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24111
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Пон Юни 01, 2015 9:25 am    Заглавие: Отговорете с цитат

ТРАКИТЕ ИЗМИСЛИЛИ СТОЛА

Всеки е чувал за Орфей и мита, свързан с него. Той е толкова популярен, че по него са заснети редица филми, като в един от тях Орфей дори бе изигран от чернокож, споделя 24 часа.

Митовете, свързани с траките и техния начин на живот, са безчет, а много от тях са прелюбопитни. Например този, че те са познавали и практикували многоженството. Господар в дома е бил мъжът и като глава на семейството е можел да има няколко съпруги. Явно това е било необходимо, тъй като на жените се падал тежкият труд – те не само трябвало да се грижат за домакинството, но и били роби на мъжа си, поемайки тежестта по обработването на земята, пише „България днес“.

Всъщност не само по този параграф така нареченият нежен пол бил третиран в тракийското общество като роби. Обичай сред траките било мъжът да откупува жената от родителите й.

Според сведения, запазени за траките в някои трудове на гръцки автори, предците ни са почитали много усърдно бог Дионис. Те били доста буйни и са пиели големи количества вино.

Освен бог Дионис в центъра на вярата им била и майката земя. Сред интересните факти, свързани с живота на траките, е този, че те са почитали душите на мъртвите, като били убедени, че животът не завършва със смъртта и душата продължава да живее, но вече пречистена от болките. Именно по тази причина те са имали обратни на сегашните ни традиции – при раждането на дете се събирали и започвали да го оплакват. Причината е, че трябвало да изброят всички мъки, през които детето ще премине тепърва през целия си живот.

Отново наопаки на сегашните схващания, при смъртта на човек те организирали празник, тъй като били дълбоко убедени, че най-хубавото тепърва предстои. Сред традициите на траките, свързани отново с погребението, е и тази, че когато мъжът умирал, неговата първа и любима съпруга била убивана и погребвана с него. Другите му жени пък съжалявали, че не са на нейно място и не могат да поемат към вечността с половинката си.


Траките са създателите и на друго нововъведение – сядането на стол. Културата за използването на това приспособление произлиза именно от Балканите и оттук тя се разпространява из цяла Европа. Първоначално народите в Европа гледали на сядането на стол като на странна и ненужна приумица.

За факта, че траките са въвели столовете, свидетелстват и стенописи, сред които и този в Казанлъшката гробница. На него знатна тракийка седи на висок стол с голяма облегалка, като в същото време мъжът е изобразен на по-нисък, без облегалка.

Хилядолетия по-рано пък нашите предци са издълбали каменните тронове на Перперек и Белинташ. Смята се, че на Белинташ е съществувало древно тракийско светилище на бог Сабазий.

Цивилизацията на траките е съществувала хилядолетия, била е невероятно развита, те са създали своя култура, музика и изкуство, чиито артефакти се намират и до днес при археологическите разкопки у нас. Част от тях са и Тракийските съкровища. Те са уникални произведения на изкуството, които имат огромна художествена и историческа стойност.

Траките дават на Европа и писменост. Предшествениците ни са създали една от най-древните писмености в света и най-старите разчетени писмени документи, които са на над 7000 години. Първо тя е пиктографска, а по-късно и фонетична.

В същото време има все още доста неясноти относно езика на траките. Той е индоевропейски, като според траколозите е говорен до V век. Опитите той да бъде реконструиран са затруднени, тъй като има много малко запазени до днес писмени паметници.

Легендата за Орфей и Евридика е изключително популярна. Той е смятан за най-великия поет и певец на древността. Син е на Аполон и нимфата Калиопа. Според древногръцката митология Орфей е живял поколение преди Троянската война. Счита се, че не е реален човек, а е плод на мит. На него се приписват голямо количество орфически химни. Лирата му е имала седем струни, а той се е опитвал да научи хората на по-висока култура. Смята се обаче, че вярванията му относно отвъдния живот са били в противоречие с тракийската царска идеология и това е най-вероятната причина за смъртта му. Според гръцкия мит той е разкъсан от тракийки заради това, че е скърбял за починалата си жена и не е обръщал внимание на други жени.

инфо: novini.bg
_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24111
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Пон Юни 01, 2015 9:25 am    Заглавие: Отговорете с цитат

ТАЕН ТУНЕЛ ОТ ВРЕМЕТО НА ТРАКИТЕ ПРЕКОСЯВА БЪЛГАРИЯ

Мистериозният тунел започва от подножието на Родопите, минава под Стара планина и стига до крепостта Арчар до река Дунав, според до. Калинов, който е минавал през подземието.

Легенди разказват, че около скалния феномен Белинташ има множество подземни коридори. Според преданията на тези места траките са криели своите съкровища. Една от легендите разказва, че Александър Македонски е скрил златна колесница в пещерите край Равен камък и Момин камък. Според една стара карта в подземията на Белинташ има 3 олтара и 6 входа към техните зали.

Един от тунелите започва от „Червената стена“ над Бачково и се свързва директно с Бачковския манастир.

Доцент Калинов смята, че недалеч от Белинташ са скрити съкровищата на Вълчан войвода и много други хайдути. Уловката, за да бъдат намерени, е че хората трябва да преодолеят смъртоносните капани, които дебнат на всеки вход.

Подозира се, че пловдивските тепета също се свързват с таен тунел със село Марково. Преданията разказват, че в този тунел са скрити съкровищата от персийския поход на Александър Македонски. Гръцки източници смятат, че на това място е погребан чичото на Македонски.

Пловдивският доцент е открил, че под Младежкия хълм в град Пловдив има 7 прохода, които водят към гробницата на тракийски цар. Според Калинов седемте входа символизират седемте чакри на човешкото тяло. През това тепе преминава минерална вода, която идва от Родопите и влиза в царския дворец на Бунарджика. В този дворец е имало големи бани, а старите пловдивчани разказват, че около двореца е имало минерален извор, който е пресъхнал през 1928 г.

Смята се, че дворецът на Бунарджика е построен от древните траки, но е модернизиран от Филип Македонски. Доцент Калинов вярва, че Трихълмието на Пловдив крие много тайни и несметни съкровища. Хроники от 1925 г. разказват, че френска експедиция е влязла в мистериозен тунел под Стария град и повече не се е появила.

инфо: http://bulgarski.pogled.info
_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
tita757



Регистриран на: 20 Авг 2008
Мнения: 24111
Местожителство: зоопарка

МнениеПуснато на: Нед Юни 14, 2015 9:45 am    Заглавие: Отговорете с цитат

ХОРОТО НА МЪРТВИТЕ ПРАЩА ДУШИТЕ В РАЯ

Ритуалът от тракийско време е оцелял само във Видинско

Всяка година на втория ден на Великден в една местност, недалеч от Видин, се събират близки на починали от предишното Възкресение Христово до сегашното. Събират се, за да изиграят хорото на мъртвите. То е тъжно, провлачено, мелодията е в такт 2/4. Местността е Албутин, а хорото се вие на живописна поляна, заобиколена от ниски планински ридове. На 25 м над нея се извисява скала, в която до XIV век е имало манастир. Наричал се е „Възнесение Господно“ и затова хората са се събирали в подножието му точно на Великден.

Събират се и днес

Предишната власт е разгонвала тъжните играчи, забранявала е обичая, но въпреки това хората отново са се събирали и са танцували на своите починали близки. И сегашната е на път да унищожи обичая, като в същия ден и на същото място от 4 г. е насрочила фолклорен събор „Албутин“. Тази година на него се явиха 20 читалищни състава от селата на общината и областта. Но и хорото на мъртвите пак се игра. Рано сутринта по изгрев слънце, преди да дойдат веселите съборяни. Но гръмогласна музика го опорочи и то завърши преждевременно.

Този ритуал е много стар, останал е от тракийско време, разказва неговият изследовател Сашка Бизеранова, доктор на историческите науки, етнограф в регионалния музей. У нас се е запазил само във Видинско. Сърбите в селата отвъд границата също го практикуват до ден днешен и то много по-пищно, забелязала историчката.

Траките са се радвали и веселели при смърт затова се смята, че обичаят е от тогава. Преклонението пред слънцето също разгадава мистерията. Хорото се играе рано сутрин с промяната на слънцето – то увеличава светлината си, обгръща земята. С това се преобръща и знакът за състоянието на семейството. След това хоро то преустановява траура и се връща в обществото. Нещо като послание – животът продължава и неговото развитие е напред и нагоре.

Поменалното хоро се играе само за починалите до година. Според народната вяра през това време мъртвият се лута между реалния и оня свят. Той вече не е на този, но не е и на онзи. Хорото е подкрепа за неговата лутаща се душа. То е наречено на името на починалия – казва се: това е хорото на Райна, на Валентина, на Илия и т.н.

Хората на мъртвите са отворени хора и стъпките им са от изток към запад което отново напомня пътя на слънцето. Води се от близък на починалия – ако е мъж – от мъж, ако е жена – от жена, но не от дома му. На най-близките се забранява да се хващат на хорото. Всеки заловил се, държи в ръце цвете – божур, люляк, лале, раздавани от близките на покойника. Те даряват водачите на хорото с пешкири, кърпи и други дарове, които премятат през раменете им. Всеки от играчите също получава дар и задължително великденско яйце. Музикантите също се даряват, като те получават и вино, и пари.

Някога хората на мъртвите се приемали като голям душевен празник. Хората от околните села ставали рано в зори, натоварвали волски коли с дарове, храна и вино, обличали новите си дрехи и тръгвали към Албутин. Защо точно това място е избрано, е мистерия. Вярващите твърдят, че то е свещено и лековито и само на него билката росен е в изобилие. Обичаят е така и познат „На росен“. Магическо е, затова хората се стичали на него и за здраве. Болни преспивали нощта срещу Великден на поляната. На сутринта някои скачали живи и здрави, а болните оставали там да свършат дните си.

Обичаят е останал досега в селата Бойница, Бориловец, Градец, Гъмзово, Делейна, Динковица, Долен Бошняк, Каленик, Каниц, Косово, Периловец, Плакудер, Раброво. Всичките, с изключение на село Градец, са влашки села. Влашки са и сръбските села отвъд границата, където обичаят е запазен до днес.

Всяко село идвало със своята духова музика обяснява Сашка Бизеранова. Така се събирали по няколко музики и се заигравали едновременно по няколко хора. Накрая всички се обединявали в едно общо, но не сключено. След хората близките на покойниците сваляли черните забрадки и си слагали бели или цветни кърпи – знак, че траурът им свършва. Макар обичаят да почита само мъртвите, починали през последната година, има случаи, при които поменални хора се играят до 3 г., а в един от случаите – и до 7-та година от смъртта му. Това са обикновено млади хора, които остават непрежалени от близките си.


През миналия век за хората били канени най-добрите музиканти, които съчинявали мелодия специално за мъртвия по поръчка на близките му. Тя се съчетавала с песен, в която се разказвало за живота на починалия. Такива музиканти били цигуларите Паско Маринов от село Косово и Трифон Ризойков от Раброво.

Тъжният обичай е свидетелство за наслагването и възприемането от християнството на старите езически обичаи. То не е намерило за нужно да се опълчи срещу народната вяра, която е създала и крепила висок морал. Явления като поменалните хора в народната ни вяра всъщност са помирение между старото наше вярване и новото учение на християнството, пише големият български етнограф Димитър Маринов. Това обяснява защо хорото на мъртвите, зародило се по време на езичеството, е продължило да се играе и след приемане на християнството, а за място е избран съществуващият тогава Албутински манастир.

Историчката Сашка Бизеранова воюва за запазването на обичая заради неговата неповторимост и уникалност. Нещо, оцеляло векове и достигнало до наши дни, не бива да се затрива с лека ръка. Общината може да премести събора в центъра на село Градец, което е негов домакин или да смени датата на провеждането му. Нека в „Албутин“ на Великден продължат да си дават среща миналото и днешното време, реалният и задгробният живот, живите и мъртвите, призовава тя.

Погребват покойниците с ръце към небето

Албутинският манастир също е мистерия. Знае се, че е бил действаща до XIV век исихатска обител манастир. Историци го свързват с богомилите. За него са използвани естествени плитки пещери и скални навеси във варовиковия масив над поляната. Имал и допълнително издълбани помещения, използвани за религиозни и за битови нужди на монасите. Легенда разказва, че в него е живяла майката на цар Иван Срацимир, дъщеря на румънския крал Бесараб I. Иван Александър я прогонил, за да се ожени за Сара и тя станала игуменка на този манастир.

С нашествието на турците светата обител е унищожена. За нея са свидетелствали само няколко стенописа, които са били съсипани от комунистическата власт. Това, което се знае, е че в откритите от археолога Въло Вълов гробове покойниците не са били положени по християнски, а с вдигнати ръце нагоре. Това също говори, че мястото е било обитавано още от траките.

инфо: standartnews.com
_________________
"Винаги съм предпочитал компанията на кучетата. Смятам, че в кучетата има повече човещина, отколкото в хората”

Ален Делон


Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема   Напишете отговор    lichna-drama.com Форуми -> Хоби Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на:  
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Translation by: Boby Dimitrov