lichna-drama.com Форуми lichna-drama.com
Вестник "Лична драма"
 
 Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори   ТърсенеТърсене   ПотребителиПотребители   Потребителски групиПотребителски групи   Регистрирайте сеРегистрирайте се 
 ПрофилПрофил   Влезте, за да видите съобщенията сиВлезте, за да видите съобщенията си   ВходВход 

Ръждата

 
Създайте нова тема   Напишете отговор    lichna-drama.com Форуми -> ЧЕТИВО ЗА ДЕНЯ
Предишната тема :: Следващата тема  
Автор Съобщение
Administrator
Site Admin


Регистриран на: 29 Юни 2008
Мнения: 150

МнениеПуснато на: Чет Дек 13, 2012 12:55 pm    Заглавие: Ръждата Отговорете с цитат

Не бяхме близки. Дори не се познавахме добре. Засичахме се от време на време в детската градина, откъдето понякога прибирах внучката си, а той привикваше едно плахо момченце. Разменяхме по някоя банална фраза с него или с жена му - висока, слаба, побеляла, с измъчена усмивка и с очи, които винаги си оставаха неподвижни и студени. И толкоз. Не знаех нито кои са, нито какви са, нито къде живеят. Веднъж внучката каза: "Тошко си има баба и дядо..." Отвърнах: "И ти си имаш.", но тя добави ни в клин ни в ръкав: "Ама аз имам и мама, и татко...". Бързахме, както обикновено, и не обърнах внимание на детските приказки.
Случаят ни събра с дядото на Тошко пред един медицински кабинет. Беше започнало някакво разместване на диабетичните центрове и се срещнахме пред вратата на ендокринолога, при когото трябваше да се пререгистрирам. Записването ставаше бавно, във въздуха вече се събираше напрежение. За такива случаи винаги си нося нещо за четене, но го видях в дъното на коридора, като самотен силует пред прозореца. Зарадвах му се, облегнах се до него и започнах да си изливам яда от лошия ред, от разтакаването, от... Той ме загледа право в лицето и след като ме слуша известно време тихо ме прекъсна:

"Не се ядосвайте, госпожа, това са бели кахъри..."

Беше неочаквано и млъкнах, а той продължи: "Тук съм заради жена си, тя е в болница, но гледам да не изпуснем срока..." Повече от учтивост, отколкото от искрен интерес попитах какво й е и къде лежи. Той ме погледна мълчаливо, после се обърна към прозореца: "Не й се живее, госпожо, не иска да живее".
Усетих, че го загледах неприлично втренчено, а гърлото ми се сви. "И аз не искам да живея, но детето си няма друг, освен нас...Нали знаете как става, сутринта всичко е наред, а вечерта светът се е сринал. Катастрофа!...Не сте ли чули, в градината всички знаят? Кой е виновен, не знам, така и не разбрах кой кого блъсна - синът другата кола или те него, но снахата умряла на място, а той остана със счупен гръбнак. Парализира се. На 33 години, Христова възраст, но

мъките му по-страшни от Христовите...

Научи за смъртта на жена си като излезе от "Пирогов". Мълчахме, докато лежеше там, лъжехме го, че е в тежко състояние, но че се борят за нея... Донесохме го в къщи на носилка, повикахме лекар и му казахме. Беше страшно! Още си движеше главата и ръцете, макар и ограничено, с едната дори си служеше малко. Бяха ни предупредили, че постепенно съвсем ще се обездвижи. Рехабилитатор помогна да я свива в лакътя. Не можеше да стои седнал... И така си потече времето около нас с детето и около него - в леглото. Опитвахме се да го вдигнем на възглавници, на специална стойка, трудно му беше... Обърне си главата, гледа детето си, нас и плаче."
Старият човек изпука пръстите си и ги заразглежда, като че ли ги виждаше за пръв път, после бавно продължи: "На четвъртия месец се появи силно главоболие. Понякога не виждаше нищо от болка, гледа в една точка, вика, върти си главата, ту стиска очите си, ту ги отваря широко, ужасно широко, като че ли иска да ги изхвърли от орбитите, по лицето му тръгват конвулсии... Уплашихме се, помислихме, че нещо с нервите му става и повикахме доктор. Имам приятел, добър невролог, дойде човекът, прегледа го, потрива се някак, върти се, не смее да ме погледне, чуди се какво да ми каже. А синът ми го следи с поглед, взира се в лицето ми и пита: "Какво става, кажете ми какво става?". Говорът му още беше сравнително ясен. Моят приятел въртя - усуква, но накрая ми каза какво мисли. Направихме изследванията, подозренията му се потвърдиха. И почна, госпожо, най-страшното - болките. Лежи като труп, скимти, хапе одеялото, плаче... Даваха му обезболяващи, хапчета за сън, от които израдаше в някакъв унес. Ад и мъка безкрайна! Молеше ме: "Дай ми нещо да свърши изведнъж, нямаш ли жалост..." Пред майка си и детето си се стараеше да се държи, но като останехме сами, Господи, като останехме сами... Седях срещу него, скимтях и се гърчех с него, и умирах с него...
И един ден видях, че пликчето с обезболяващите се е изхлузило до ръката му, на одеялото. Или той е дръпнал покривката на шкафчето, или някой го е бутнал неволно, не знам, но не го вдигнах. Направих се, че не го виждам. Разбирате ли, госпожо, направих се че не го виждам...

След погребението сватовете дойдоха у нас

Не бяха стъпвали у дома от катастрофата, плакахме с глас за децата си. И отново се почувствахме близки, от мъката...
Но жена ми, госпожо, жена ми, нищо не пита, не плаче, все ме следи с очите си. Уж си е същата, но се огради от мене, нещо в нея изсъхна. Говоря й, че това неговото не беше живот, а тя току каже, че медицината напредвала всеки ден, щели да измислят лекарство. А после мълчи с часове. Направи диабет, на инсулин е, сърцето й съвсем се разхлопа, заради нея съм тук.
Да ви призная, госпожо, по цели нощи не спя, гледам в тавана и си мисля, добре ли направих като не махнах хаповете, можеше ли с нещо да му се помогне?! Това не ми дава мира, хем знам кое как беше, хем нещо ме гложди, като ръжда вътре в мене - може пък да е имало някакъв начин, надежда някаква... А сега съм се вкопчил в детето, не бива да умираме, и на жена си няма да дам да си иде. Внукът започва да прилича на баща си - пазим го и ние, и сватовете... Но дали пък можеше да се направи нещо?"
Гледаше право в лицето ми и не можех да мръдна, като прикована от очите му.
Пред вратата на кабинета избухна някаква разправия и дядото на Тошко като че ли се събуди. Отлепи гръб от прозореца и ми се усмихна: "Аз май утре пак ще дойда... Как е малката?" Но очевидно не го интересуваше, защото закопча палтото си и тръгна преди да успея да кажа каквото и да е.
Дима Николчева
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема   Напишете отговор    lichna-drama.com Форуми -> ЧЕТИВО ЗА ДЕНЯ Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на:  
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Translation by: Boby Dimitrov