lichna-drama.com Форуми lichna-drama.com
Вестник "Лична драма"
 
 Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори   ТърсенеТърсене   ПотребителиПотребители   Потребителски групиПотребителски групи   Регистрирайте сеРегистрирайте се 
 ПрофилПрофил   Влезте, за да видите съобщенията сиВлезте, за да видите съобщенията си   ВходВход 

Грях

 
Създайте нова тема   Напишете отговор    lichna-drama.com Форуми -> ЧЕТИВО ЗА ДЕНЯ
Предишната тема :: Следващата тема  
Автор Съобщение
Administrator
Site Admin


Регистриран на: 29 Юни 2008
Мнения: 150

МнениеПуснато на: Пон Фев 11, 2013 12:43 pm    Заглавие: Грях Отговорете с цитат

Празникът в храма течеше с пълна сила. Хората потъваха в тишина, раздирана от неясните думи на отците, от провлачените стъпки на богомолците и горещите им молитви. Имах чувството, че въздухът се сгъстява и ще се стовари отгоре ми, заедно с пушека, просмукан от човешките страсти и страдания.
Излязох и ми олекна. Седнах на единствената свободна пейка срещу храма, до един мъж, и запалих цигара. Той забеляза, че ръцете ми треперят и се взря в лицето ми. Погледите ни се срещнаха, очевидно беше видял откъде идвам.
-Не ви се хареса нещо службата. Излязохте много бързо...
-Понякога всичко това ме потиска, пък и не мисля, че този театър помага истински...
-Явно нямате въпроси или знаете всички отговори - попита ме непознатият, без да ме гледа. - Грях ли е, госпожо, гордостта?
Въпросът ме изненада, дори ме стресна.
-Да - отговорих, - и то от големите.
Мъжът не ме слушаше.
-Или Господ ни наказва с нея, да ни тежи като камък на шията заради стари грехове...
-Защо така мислите? Всички се възхищаваме от гордия полет на орела, от животните, които излъчват гордост. - Думите ми прозвучаха изкуствено дори на самата мен. - Нали си кичим гербовете с тях...
-Глупости - каза мъжът, - пълни глупости. Аз от гордост съсипах живота си. Можеше да е празник, а аз го превърнах в живуркане. - Огледа пръстите на ръцете си, като че ли ги виждаше за пръв път. И започна разказа си:
Обичах някога една жена. След като завърши право, я разпределиха в градче на Дунава. Пишеше ми всеки ден, чувахме се по телефона, крояхме планове за бъдещето, а изведнъж млъкна - нито ред, нито звук. Звънях в управлението й - беше следовател, но все ми казваха, че или е в командировка, или просто я няма. Веднъж дори отидох там. Колегите й се спогледаха странно и измънкаха нещо. Така ли - казах си, - че аз да не съм кво да е? Мъж съм в края на краищата, гордост имам. И спрях да я търся.
Тръгнах с друго момиче - хубавичко и много влюбено в мен.
Е, след година и нещо видях следователката. Влачеше се на патерици, учеше се да ходи. Някакви контрабандисти я простреляли. Дълго лежала в бинтове и гипс, правили и няколко операции, чели й писмата ми, тя плакала, но не дала да ми пишат и да ми кажат какво е станало. Горда била, да не съм я съжалявал. Тогава ми идваше да си пръсна черепа. Всичко си бях помислил, само не и подобен инцидент. Ама и аз от гордост спрях да я търся. Вече беше късно - аз женен, че и дете чакахме. Жена ми кротка, добричка, в очите ме гледа, дето се вика - чрез мене диша, щеше да е свинско да я оставя. И се разминахме.
Минаха години и се срещнахме отново, съвсем случайно. Имах работа в един областен град и отидох в прокуратурата да я видя. Сърцето ми се обърна - седеше зад бюрото, гледаше ме пребледняла, но по лицето й нищо не трепна. Все едно, че се виждаме за първи път и някой ни запознава. Стиснахме си ръцете, седнахме един срещу друг и си говорихме служебно, а аз нито чувах какво ми казва, нито пък помня какво съм приказвал. Гледах я - тънка, стройна, като че ли не беше минала 40-те. А не се бяхме виждали 21 години. Стана да ме изпрати до вратата. Леко се поолюля, но ходеше, дори беше елегантна, с едни токчета, с тясна поличка… А краката й - бях забравил, че започваха от гърлото.
Та изпрати ме до входа и ме попита къде съм отседнал. Обясних й и се разделихме. Вечерта дойде при мен. Не знам какво беше казала вкъщи, но пристигна с кола и ме взе от хотела. Заведе ме на някаква вила. Бяхме сами, съвсем сами пред една камина. Носеше в кошница ядене, а то така си и остана, почти неначенато, и бутилки с бяло вино. Помнеше, че го обичам. Него почти го изпихме.
Цяла нощ си говорихме и се любихме, като за последно. То си остана и последно. Всеки разказваше за себе си, как е чакал другият да се обади и да пречупи гордостта си, но… А и вече никой от нас не искаше да нарани законната си половинка.
Сутринта ме закара направо на гарата, а гордостта ми… тя не си отиде. Тя е моето проклятие. Децата ми я наследиха от мен. Как им я предадох, един Господ знае. Можех да напредна и в службата, ала не го направих. Никога не съм бил в партия, но и не мога да си плюя на сурата и да започна да лъжа, че това било-онова било. Много си горд, бе - вика ми шефът. - В наше време не е здравословно да си такъв, трябва да си по-нисък от тревата. Само можене не стига. И ме уволни. Накара ме да подам молба за напускане, по „собствено" съгласие.
Сега съм в друга фирма и цялата им работа аз въртя. Колегите ми викат - Кажи им, бе, поговори с чорбаджиите, ще ти вдигнат заплатата! Ама аз не мога да се моля. Гордостта ми пречи. Понякога тръгвам, чукам на вратата, отвътре чувам „Влез", а като вляза, езикът ми не се обръща да го моля за пари. Превърнаха ме в момче за всичко. И синът ми е такъв, не обича да се моли. Но пък ако ми се извини за нещо, знам, че го прави от сърце. Такива ми ти работи…
Мъжът се замисли.
-И какво стана с прокурорката, видяхте ли се пак?
-Да, за последно. Тя в ковчега, аз отстрани - мъжът се усмихна насила. - Разбрах, че разказала на дъщеря си всичко за нас и момичето ме повика за погребението. Бяха се наредили всичките й близки - съпругът, дъщерята, синът и майка й. Аз малко позакъснях, пътувах тежко. Като ме видя, дъщерята дойде и ме хвана под ръка, заведе ме до ковчега и стоя до мен през цялото време. Не можех и не исках да повярвам, че е умряла. Все си мисля за нея като за жива, и все очаквам да я срещна. За 8-9 години от последната ни среща не се беше изменила кой знае колко - само дето беше със сива коса и много, много бяла, абе като умрял човек.
-И отдавна ли почина?
-Ами точно преди 4 месеца. Често си мисля, ако се бяхме оженили тогава, как щеше да мине животът ни? И струва ли си да жалиш за миналото? А, ето и жена ми идва...
От храма излезе ниска дребна женица, с тъмен костюм и елегантни обувки. Очите й бяха леко зачервени, беше плакала. Усмихна се смутено, мъжът стана и я хвана за ръка.
-Ние тук с госпожата си говорим за живота.
-Е, темата е голяма, сигурно ви е било интересно - гласът й беше топъл и нежен, но очите й внимателно ме прецениха. После се обърна към мъжа си и го подкани:
-Ще си тръгваме ли?
Кимнаха ми на сбогуване и бавно закрачиха по алеята. Гледах ги в гръб - съвсем приятна двойка. Тя му стигаше малко над рамото, а брадичката на мъжа, докато говореше с нея, докосваше косата й. Замислих се как ли изглеждаме ние с мъжа ми, когато ни гледат в гръб? Прииска ми се да сме като тях - вече възрастни, сраснали се един в друг съпруг и съпруга.
Дима Николчева
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Teya75



Регистриран на: 13 Апр 2016
Мнения: 184

МнениеПуснато на: Пет Май 13, 2016 10:40 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Това не е гордост, а горделивост, проява на самомнителност.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение AIM Адрес
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема   Напишете отговор    lichna-drama.com Форуми -> ЧЕТИВО ЗА ДЕНЯ Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на:  
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Translation by: Boby Dimitrov